чл. 51, ал. 2 ЗЗД

За приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД.

Относно определяне наличието на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК доколкото с влязлото в сила решение по в. т. д. №65/2019 г. на Варненски апелативен съд по същия случай и във връзка с конкретната злополука, е прието наличие на съпричиняване от страна на пострадалия.

е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №141 от 08.01.2021 г. по гр. д.№3052/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение №63 от 01.03.2016 г. по гр. д.№4885/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение №2521 от 17.03.2022 г. по адм. дело №98/2022 г. на ВАС, ІV отделение, вторият – в противоречие с ТР №88/84 г. на ВС, ОСГК, трети въпрос – в противоречие с решение №228 от 19.01.2016 г. по гр. д.№6774/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., четвъртият – в противоречие с решение №378 от 15.01.2016 г. по гр. д.№1629/2015 г. на ВКС, ІV г. о., а относно последния въпрос се твърди, че обсъждането му би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи следната практика на ВКС: по първия въпрос - решение №125 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №14/2013 г., II г. о., решение №306/29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №961/2010 г., I г. о., решение №19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №262/2010 г., II г. о., решение №17 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №110/2010 г., II г. о., решение №428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. №358/2011 г., IV г. о., решение №229/20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. №1465/2010 г., II г. о., решение №366 от 30.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №2874/2015 г., IV г. о. и решение №528 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №1218/2009 г.; по втория въпрос – ППВС №1/13.07.1953 г.; ТР №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение №212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. №1106/2010 г., II т. о., решение №94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №2623/2013 г., IV г. о., решение №157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. №823/2010 г., II т. о., решение №344/21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. №862/2011 г., IV г. о., решение №127 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №1321/2009 г., IV г. о., решение №554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. №1163/2010 г., IV г. о. По трети и четвърти въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като според жалбоподателя в случай като настоящия, след като искът срещу един от солидарните ответници е погасен по давност, следва да се отхвърли и иска срещу другия ответник, въпреки че не е погасен по давност, след като ищецът не е посочил отделна цена на исковете срещу двамата солидарни ответници.

са свързани с предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; а третият въпрос - с оглед засилената защита на уязвимите участници в движението, как и по какъв начин следва да бъде определян приносът им за настъпването на вредите при ПТП и следва ли отговорността на водачите на двуколесни МПС да бъде на едно ниво с отговорността на водачите на четири и повече колесни МПС, като твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС- решение №78/10.07.2014г., т. д. №1982/2013г.; решение №169/28.02.2012г., т. д. №762/2010г. и решение №117/08.07.2014г., т. д. №3540/2013г.

са следните:

(по отношение на които счита, че представляват основание за допускане касационно обжалване):

За проверка правилността на извода на въззивния съд, че неупражняването на едно субективно право, каквото е правото на правоимащия да поиска връщането на предметите, иззети като веществени доказателства, преди да завърши наказателното производство, съставлява поведение, допринесло за настъпването на вреди от непозволено увреждане.

в противоречие с ППВС №6/68г., в което са посочени критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по въпросите следва ли при претендиране на неимуществени вреди от настъпило ПТП да се изследва въпросът бил ли е ударът непредотвратим за водача на МПС и колко следва да се намали размерът на обезщетението за претърпени вреди от настъпило ПТП по причина наличие на собствено неправомерно поведение на пострадалото лице. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като в мотивите си съдът не е съобразил принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото обезщетение и е присъдил завишен размер на същото.

Следва ли съдът, в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не?
При определяне степента на съпричиняването, следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?

са:

от значение за изхода на спора в нарушение на практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и при условията на вероятна недопустимост на възизвното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК).

– за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане и за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поддържа се допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, основана на ППВС №4/1968 г. Едновременно с това са изложени и съображения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

са следните:

на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – за критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за предпоставките за намаляване на обезщетението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

За приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение при предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента по чл. 432, ал. 1 КЗ.

са решени в противоречие с ППВС №4/1968г. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за наличие на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

За прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя; за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя.

1. „Следва ли въззивният съд, без да обсъди всички събрани по делото гласни и писмени доказателства, без да отчете наличните противоречия в обясненията на ищеца, а също и годността на хипотетичните изводи и констатации на вещите лица КСМАТЕ, да заключи, очевидно неправилно и необосновано, че е осъществен фактическият състав на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, че справедливият размер за обезщетяване на уврежданията е 15 000 лева, и че не е налице съпричиняване от страна на ищеца в настъпване на инцидента и вредоносния резултат” и 2. „Следва ли въззивният съд на собствено основание да обсъди всички доводи и възражения на жалбоподателя, събраните по делото доказателства /гласни и писмени/ и установените факти и обстоятелства, за да се произнесе по основателността и размера на претенцията за неимуществени вреди”, което касаторът твърди, че не е направено и решението е необосновано. В изложението към жалбата се твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. Липсва конкретизиране на поддържаните допълнителни селективни предпоставки по първия въпрос, а по втория въпрос е налице позоваване на следните решения на ВКС: по т. д. №34/2013 г., по т. д. №1608/2015 г., по т. д. №3768/2014 г. на II т. о. и по т. д. №1826/2016 г. на I т. о.

са следните:

са следните:

по т. 1 касационният жалбоподател се позовава на противоречие с ППВС №1/1953 г., ППВС №7/1965 г., ППВС №1/1985 г., ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и на решения на ВКС по т. д. №505/2017 г., ІІ т. о., т. д. №2435/2016 г., ІІ т. о., т. д. №1106/2010 г., ІІ т. о., т. д. №811/2012 г., ІІ т. о., т. д. №1544/2014 г., ІІ т. о., т. д. №2483/2014 г., ІІ т. о., т. д. №1618/2014 г., ІІ т. о. и др.; по въпроса по т. 2 – на противоречие с ТР №1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС, решения на ВКС по т. д. №1275/2019 г., ІІ т. о., т. д. №291/2020 г., ІІ т. о., т. д. №904/2020 г., І т. о. Касаторът изтъква, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса по т. 4 от изложението противоречи на практиката на СЕС по следните дела: С-91/92, С-103/88, С-41/74, С-152/84, С-148/78, С-129/96, С-8/81, С-9/70 и С-158-80, като се позовава на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният въпрос касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въззивният акт е очевидно неправилен.

за приложението на чл. 50, ал. 1 ЗДвП във връзка с дължимото поведение на водач на МПС, който се движи на път без предимство при навлизане в кръстовище за пресичане на път с предимство и следва ли съдът при прилагане на цитираната разпоредба на закона да извърши преценка на за правомерност в действията на всеки един участник в ПТП за проверка за съответствие с решения на ВКС по чл. 290 ГПК.

дали наличието на пешеходен парапет на процесния мост, би спрял колата, управлявана от ищцата, от пропадане в коритото на реката при установената САТЕ скорост на движение от 21 км/ч, при която автомобилът е напуснал платното за движение, както и съобразен ли е с техническите изисквания за съоръжението – парапет за пешеходци? Вещото лице е отговорило, че в състоянието, което се е намирал моста и парапетите, то той не би спрял падането на леката кола в коритото на реката, тъй като не отговаря на техническите изисквания относно обезопасяването на преминаващите автомобили. Сочи се също така, че ако е бил изграден пешеходен парапет като ограничителна система, която да служи за задържане на превозните средства, съобразно изискванията на приложимите „Технически правила за приложение на ограничителни системи за пътища по „Републиканската пътна мрежа на АПИ от 2010 г.“, то със сигурност е щяло да бъде предотвратено падането на автомобила от моста в реката. Това важи в още по-голяма степен при скорост на автомобила при напускане на мостовата конструкция. Въззивният съд е приел, че заключението на в. л. инж. С. е компетентно и обективно, като допълва експертизите, приети в първоинстанционното производство.