1/ „Допустимо ли е при заместването в дълг по смисъла на чл. 102, ал. 1 ЗЗД съгласието на кредитора да е дадено бланкетно и по начин, при който избора на третото лице – нов длъжник да е предоставен от кредитора изцяло на преценката на стария длъжник по силата на самия сключен между тях договор?/ чл. 11 от договора/“; 2/ „Необходимо ли е в предупреждението си по чл. 87, ал. 1 ЗЗД кредиторът да включи изрази като „разваляне, „прекратяване или пък изрично да се позове на цитираната законова норма, за да се приеме, че същото е произвело действие? Би ли било достатъчно в предупреждение да е посочен само фактът на неизпълнението и изявлението на кредитора, че счита договорът за развален поради този именно факт?“; 3/ „Искът за реституиране на даденото по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот по кой текст от закона следва да бъде квалифициран – по чл. 79 ЗЗД или по чл. 55, ал. 1 ЗЗД?“; 4/ „Представлява ли договорната клауза предвиждаща задатък по смисъла на чл. 93, ал. 1 ЗЗД вид неустойка или е самостоятелна форма на договорна отговорност?“; 5/ „Приемането от кредитора – продавач на закъснели парични плащания от страна на длъжника – купувач, но без последния да е предложил и заплатил на продавача мораторно обезщетение за забавата по арг. чл. 79, ал. 2 ЗЗД, очиства ли длъжника от тази забава и освобождава ли го от отговорност, вкл. при разваляне на договора от продавача? Как неприемането от кредитора на едно закъсняло по време, но точно по размер периодично плащане би се съгласувало с разпоредбата на чл. 95 ЗЗД?“; 6/ „Допустимо ли е съдът да предприеме служебно тълкуване на изразената в договора воля на страните, ако същата е достатъчно ясна, недвусмислено изразена и между страните липсва спор в тази посока? Ако съдът въпреки това е предприел тълкуване на договора по свой почин, то допустимо ли е волята на страните, обективирана чрез използване от тях правни понятия да бъде подменяна от съда чрез придаването на употребените от страните правни термини на значение различно от общоприетото, респ. обичайно приетото такова в правната наука, юриспруденцията и обществото?“. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като във връзка с първи въпрос поддържа, че е разрешен в противоречие решение №34/17.02.2014 г. по гр. д. №2586/2013 г. по описа на ВКС, втори в противоречие с решение 456/19.06.2013 г. по гр. д. №1294/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о.; трети в противоречие с решение №792/12.01.2011 г. по гр. д. №281/2010 г.; четвърти в противоречие с решение №298/31.10.2013 г. по гр. д. №1312/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №64/10.09.2012 г. по търг. д. №193/2011 г. по описа на ВКС, решение №474/13.07.2010 г. по гр. д. №457/2009 г. по описа на ВКС; шести в противоречие с определение №462/23.05.2018 г. по гр. д. №909/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №102/01.08.2017 г. по т. д. №50254/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №67/30.07.2014 г. по т. д. №1843/2013 г. По отношение на първи и пети въпрос счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.