„при подаден отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който ответната страна е ангажирала доказателства за установяване на основанието за получаване на сумата, без да е канкретизирала какво е то, но в първото по делото заседание преди доклада по реда на чл. 146 ГПК е навела фактически и правни доводи за съществуващи правоотношения между страните като основание за получаване на даденото и е ангажирала доказателства за изясняване на фактическите отношения, включително с обяснение по чл. 176 ГПК и признание на ищцата за взети решения за общ бизнес, настъпила ли е преклузия за ответника за защита срещу предявения иск, чрез възражения, доводи и ангажиране на доказателства за изясняване на фактическите и правни отношения между страните по предявен иск за неоснователно обогатяване при начална липса на основание без наличието на някакво правоотношение с допълване на отговора си по тези въпроси преди доклада по чл. 146 ГПК и преди разпределение на доказателствената тежест на страните. Касаторът счита, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд противоречие с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение по т. д.№******г. на ВКС, Іт. о. и решение №******г. по т. д.№1893/2013г. на ВКС, ІІт. о. С второто от посочените от касатора въпроси е даден отговор на въпроса: „за правомощията на въззивния съд при преценката за доказаност на фактите, на които ищецът основава иска си, в случаите, когато в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е извършил указаните в чл. 133 ГПК процесуални действия”; в първото от посочените от касатора решения е даден отговор на въпроса: „какви са правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл. 133 ГПК за извършване на процесуалните действия, изброени в него”. Поставеният от касатора въпрос не е е разрешен с посочените решения на ВКС. Поставеният от касатора въпрос не кореспондира с приетото в обжалваното решение /че с писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК не са направени други възражения, освен правопогасяващото – че сумата е върната обратно на ищцата, чрез съпруга й/, а също и в доклада по реда на чл. 146 ГПК, срещу който не са релевирани оплаквания. Отделно от това, в първото по делото заседание преди доклада по чл. 146 ГПК ответното дружество чрез процесуалния си представител е заявило, че „между страните е имало договорни бизнес отношения и може да се приеме, че са под формата на заем, т. к. сумите са върнати на лицата, участвали в посочените уговорки” /за участие на съпруга на ищцата заедно със свидетеля А. и управителя на ответното дружество в търг чрез това дружество/. В хода на делото и в отговора на въззивната жалба доводите на дружеството са за извършване на процесния превод „за реализиране на съществуващи договорни отношения между страните за общ бизнес – участие в търгове за дървесина и добив на такава, която дейност е осъществена чрез ответното дружество”. Практиката на ВКС /решение по гр. д.№3438/2007г. на ВКС, трето г. о. и в противоречие на решения по гр. д.№2202/2013г. на ВКС, четвърто г. о., по гр. д.№417/2010г. на ВКС четвърто г. о., по гр. д.№167/2010г. на ВКС, четвърто г. о., по гр. д.№2519/2014г. на ВКС, трето г. о./, приема, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях; Правните субекти си предават парични суми на различни основания; Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор /например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т. н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице признава, че дължи определена сума пари. В производството по иска по чл. 55 ЗЗД в тежест на ищеца /който претендира връщането на нещо, което е дал на ответника/ е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ответникът по иска по чл. 55 ЗЗД /който твърди, че е получил даденото на правно основание/, не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Ако основанието съществува /осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката/, искът е неоснователен /решение №29/28.03.2012г. по гр. д.№1144/2010г. на ВКС, ІVг. о./. В случая твърденията на ответното дружество, че предаването на сумата е свързано с изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор - парична вноска по договор за гражданско дружество, и че сумата е върната от дружеството-ответник на ищцата чрез нейния съпруг, едновременно сочат както основанието, така и че основанието не съществува /тъй като според чл. 358, ал. 2 ЗЗД внесените пари са обща собственост на съдружниците, а според чл. 329, ал. 3 ЗЗД съдружникът може да иска своя дял от общата собственост при прекратяването на дружеството, включитело когато е прекратено поради непостигане на целите му/. Независимо коя от посочените хипотези в чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, т. е. дали е било дадено нещо при първоначална липса на основание или при неосъществено или отпаднало основание, все се касае за даване без основание. Затова ако искът е бил предявен поради първоначална липса на основание, а е уважен поради отпаднало или неосъществено основание, се смята, че съдът не е разгледал иск на непредявено основание /решение №1776 по гр. д.№304/2002г. на ВКС, Vг. о./ и решение №29/28.03.2012г. по гр. д.№1144/2010г. на ВКС, ІVг. о., с което е прието, че искът е един. По изложените съображения не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.