„Ако страните са уговорили изплащане на кредитната сума да става „на вноски“, то съставлява ли всеки договор за заем по реда на чл. 240 ЗЗД или за банков кредит по чл. 430 ТЗ по определение такъв, който предоставя на заемателя (кредитополучателя) правното качество на „потребител“ по смисъла на чл. 17, пар. 1, б. б от Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г., при условие, че целта, за която страните са определили процесния договор, не е за „финансиране на продажбата на стоки“; Следва ли разпоредбата на чл. 17, пар. 1, б. б от Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. да се прилага в хипотезата на процесния договор за банков кредит при условие, че граматическият й смисъл, изразен в преводите на същата в други основни езикови версии, въвежда недвусмислено изискване предмет на договора да е „финансиране на стоки“. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа, че в хода на делото два различни състава на въззивния съд са се произнесли противоречиво по международната компетентност на българския съд, което е довело до неточно прилагане на закона при разрешаване на въпроса „Кои са релевантните разпоредби на Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и Съвета от 12 декември 2012 година за решаване на спора по договор за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 26.02.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ АД от една страна като кредитор и Паджитира Панчалингам от друга страна като кредитополучател“.