1) следва ли правото на едно лице да предяви иск за обявяване нищожност на един договор, предвид неговата изначална действителност, да бъде обусловено от конкретен правен интерес за това лице, или предвид характера на нищожността, на която всеки може да се позове, следва ли това право на лицето да бъде в пряка зависимост от други фактори, определящи правото на иск, или може само и единствено предвид абстрактността на факта на нищожност на договора, да предяви иск за обявяването ѝ; 2) следва ли при предявяване на иск за обявяване на нищожност на договор лицето, което я претендира, да докаже нищожността в процес с всички доказателствени средства, или следва да бъде лишен от тази възможност, което от своя страна представлява ограничаване правото му на защита; 3) следва ли дарението, като всеки договор, да изпълнява общите изисквания за действителност на договорите, като в определени случаи, ако страда от толкова сериозен порок, че може да бъде обявено за нищожно (т. е. за „правно нищо“) без ограничение във времето, да бъдат конкретно определени субектите, имащи правен интерес от подаването на такъв иск; 4) мотивът за извършване на дарение не е елемент от сделката, освен ако не е противоречащ на закона и морала, каквито твърдения имаме в настоящия случай; съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ЗЗД, ако мотивът, единствено поради който е направено дарението, е противен на закона или добрите нрави, дарението е нищожно; отнася ли се тази обща нормативна уредба на сделките и към дарението, за което се претендира нищожност; 5) реализираното намерение за дарение е достатъчно основание на тази сделка; следва ли този, който твърди, че дарението е сключено с мотиви, противни на закона и добрите нрави, да го докаже и има правен интерес от това; и 6) следва ли да се извърши преценка, дали договорът за дарение има или не възможен предмет, респ. – дали е действителен или нищожен в хипотезите на чл. 26, ал. 2, предл. първо и чл. 226, ал. 1 ЗЗД, в един процес, както и към кой момент следва да се извърши тази преценка.