съществува съдебна практика, обективирана в решение №411/27.10.2011 г. по гр. д. №1857/2010 г., IV г. о., решение №164/04.06.2014 г. по гр. д. №196/2014 г., III г. о., решение №283/14.11.2014 г. по гр. д. №1609/2014 г., IV г. о., решение №83/23.06.2015 г. по т. д. №1940/2014 г. II т. о., решение №154/24.08.2016 г. по гр. д. №3848/2015 г., IV г. о. и др.), която е изцяло съобразена от съда. С нея се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си/определението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени.