„1. Налице ли е нарушение на чл. 170 ЗЗД – неопределеност на размера на сумата, за която се учредява ипотеката, респ. възниква ли ипотечното право върху ипотекирания имот, когато в ипотечния акт не е посочена конкретно частта от общото задължение, за което е учредена ипотеката, която обезпечава този обект?; 2. Налице ли е нищожност на ипотеката като учредена без вписване на падеж на вземането по смисъла на чл. 167, ал. 2 вр. чл. 170 ЗЗД, когато в нотариалния акт за учредяването й този падеж не е конкретизиран, а началният момент на срока е обвързан с настъпването на други събития?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, направени във въззивната жалба срещу конкретна част от мотивите на първоинстанционното решение, постановено по съществото на спора?; 4. Длъжен ли е съдът да следи служебно за приложението на императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, или само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?; 5. Води ли до нищожност на ипотечния акт на основание чл. 170 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради неизвестност на основанието на обезпеченото вземане, когато в нотариалния акт, препращащ към договора за кредит, в договора за кредит, в титулната част от допълнителното споразумение към договора за кредит, в чл. 1 от допълнителното споразумение към договора за кредит и в последващо допълнително споразумение целта на кредитирането е различна?“ Въпросите по т. 1 и т. 5 от изложението касационната жалбоподателка поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва формирана задължителна съдебна практика. По въпросите по т. 2, т. 3 и т. 4 се въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се прави позоваване на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС: въпроса по т. 2 – с определение №410/28.11.2008 г. по гр. д. №1899/2008 г. на ВКС, III г. о., въпроса по т. 3 – с т. 19 на ТР №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение №263/29.11.2019 г. по гр. д. №1177/2019 г. на ВКС и по въпроса по т. 4 – с т. 10 ТР №1/2000 от 17.07.2001 г. и решение №384/2.11.2011 г. по гр. д. №1450/2010 г. на ВКС. Касаторката твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно.