сочи, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №******г., с което е прието, че за уважаването му е необходимо установяване на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, които следва да произтичат от един или няколко общи факти. Сочи също, че въззивното решение е в противоречие с посочени решения по чл. 290 ГПК на ВКС, в които е прието кои са предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД, както и че обогатяването е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице, но и когато се спестяват на обогатилия се някои разходи, които той трябва да понесе от собственото си имущество, без изгледи да си ги възстанови. Във въззивното решение е посочено, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК се явява частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД едно лице да се облагодетелства за сметка на друго. Посочено е също, че нормата на чл. 32, ал. 2 СК предвижда солидарност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че поетото задължение е за задоволяване нужди на семейството. Съдът е приел, че ищецът не е доказал твърдението си да е заплащал лизинговите вноски със свои лични средства, поради което неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика, която предпоставя да е установено ответника да е обогатил за сметка именно на ищеца с претендираните суми.