не са в състояние да предизвикат допускане на касационен контрол. По начина, по който са формулирани, те не са свързани с решаващите изводи на съда. Съдът не е приел, че може да съществува право на собственост върху застроен обект, който не е обособен като самостоятелен такъв според строителните правила и изисквания. Проследявайки извършените сделки и отчитайки силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения, съдът е достигнал до извод, че с делбата от 1975г. е извършено реално разделяне на съществуващия дотогава един апартамент, като за това разделяне е бил налице одобрен архитектурен проект и за фактическото обособяване на двата нови обекта е било нужно несъществено преустройство - направа на леки преградни стени. Това означава, че договорът за дарение, с който на К. И. е прехвърлен единия от двата новосъздадени апартамента, не е с невъзможен предмет, след като разделянето на апартамента е правно възможно. Тук следва да се държи сметка за разграничението между фактическа и правна невъзможност на предмета на сделката, извършено в Тълкувателно решение №3/2014г. на ОСГК. Фактическа невъзможност е налице когато предметът не съществува в действителността при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката. Правна невъзможност на предмета има когато за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Разяснено е също, че неспазването на въведеното изискване в чл. 202 ЗУТ /съотв. чл. 62, ал. 2 ЗТСУ/ делба и правни сделки да се извършват само с обекти, които отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти, не води до нищожност на разпореждането. Разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. Затова при спор за валидност на договор поради невъзможен предмет на доказване подлежи фактът дали към момента на постигнатото съгласие е правно възможно предметът да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. В случая е несъмнено установено, че към момента на извършване на съдебната делба през 1975г., съответно към момента на дарението през 1981г., двете новообособени жилища са отговаряли на съществуващите изисквания за самостоятелни обекти на собственост, както и че е бил налице одобрен проект за преустройство. Дали това преустройство е фактически изпълнено на място и дали след това е извършено отново обединяване на двата апартамента в един (доколкото понастоящем съществува един апартамент), е без значение за валидността на делбата и на извършените разпореждания с новосъздадените обекти. С договора за дарение ищцата се е разпоредила със собствеността си и не може да се легитимира към настоящия момент като собственик на 1/2 ид. ч. от големия апартамент. Със същите съображения е отхвърлен иска на И. за нищожност на договора за ипотека. В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви и те съответстват на горепосоченото Тълкувателно решение. Липсва противоречие и със соченото решение №10 от 06.02.2015г. по гр. д. №4598/2014г. на ІІ г. о., според което право на собственост може да съществува само върху застроен обект, който съставлява самостоятелен обект на вещни права съгласно действалите към момента на построяването или обособяването му или понастоящем строителни правила и нормативи. Това е приел и въззивния съд.