на касатора са идентични с въпросите, обсъдени в касационното решение/, а именно обосновал е разбирането, че материалното право за събиране на вземане срещу неизпълнилия задължението си собственик, който не участва в сдружението на собствениците, когато същото не включва всички собственици на самостоятелни обекти в ЕС /етажна собственост/, произтичащо от решение на общото събрание за извършване на разходи във връзка с управлението на общите части на сградата, присъединяване към топлопреносна, водоснабдителна, електроснабдителна, газоснабдителна мрежа, други дейности, подробно изброени в решението, принадлежи на етажните собственици и се реализира с иск, предявен от тях чрез управителния съвет /управителя / на етажната собственост. Четвъртият от цитираните въпроси е разгледан от въззивния съд, чийто състав е мотивирал изводи в съответствие с правните разрешения, приети в решение №89 от 17.05.2018 г. по гр. дело №2337/2017 г. на ВКС, състав на ІV г. о., а именно аргументирал е виждането, че при спор за съществуване на вземане за парични вноски с етажен собственик, който не е член на сдружение по раздел ІІІ ЗУЕС, кредитор на вземането е общото събрание на собствениците, приело решението на общото събрание на сдружението по реда на чл. 33, ал. 4 ЗУЕС. От изложеното се установява, че твърдението за липсата на съдебна практика е необосновано. При наличието на съдебна практика допускането на касационен контрол изисква обосноваване на необходимост от промяната й, поради съдържащото се в нея неточно прилагане на закона или промяна на обществените условия, но в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са мотивирани доводи, аргументиращи наличието на тези предпоставки. Касаторът не се позовава на решения на ВКС, поддържа, че не съществува съдебна практика. Същевременно въззивното решение е постановено в съответствие с цитираните по – горе касационни решения и съдържащото се в тях тълкуване на закона не се нуждае от промяна. Правната уредба по разглежданите отношения е изяснена по реда на чл. 290 ГПК, чрез цитираните касационни решения, поради което се налага извод за отсъствието на втората хипотеза, визирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешаване на правен въпрос, който е от значение за развитието на правото. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Следва да се имат предвид разясненията в ТР №1 от 19.02.2010 г. по т. дело №1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 и т. 4, които жалбоподателят не е взел под внимание, включително тълкувателните мотиви на ВКС в това решение, съгласно които основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са самостоятелни предпоставки за селектиране на касационната жалба, не се кумулират, поради което разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в хипотезата - развитие на правото е неприложима при създадена задължителна практика по правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, в съответствие с разрешенията в същата.