Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА EМИЛИЯ ДОНКОВА като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова ч. гр. д. №******г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Г. Т., подадена чрез пълномощника му адвокат Е. О., против определение №******г., постановено по ч. гр. д. №******г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение (имащо характер на определение) №******г. по гр. д. №******г. на Софийски районен съд, 125-ти състав за прекратяване поради отпадане на правния интерес в хода на делото на производството по предявения от А. Г. Т. против „Елизиум Трейд ЕООД, гр. София иск с правно основание чл. 88 ЗКИР вр. чл. 537, ал. 2 ГПК за недопустимост на вписване на договор за управление и поддръжка на общите части с нотариална заверка на подписите рег №8190/7.06.2016 г. на нотариус рег. №271, вписан в СВ София с дв. вх. рег. №47650/5.08.2016 г., акт №283, том Х, дело №35089/2016, поради противоречие с разпоредбите на чл. 2, ал. 1 и 2 ЗУЕС. „Елизиум Трейд ЕООД, гр. София е подало писмен отговор по реда и в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат З. Б., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално основателността на частната касационна жалба. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в исковата молба и уточнението към нея се твърди, че вписването на договора за управление на общите части по чл. 2 ЗУЕС е недопустимо, тъй като ответното дружество нямало качеството инвеститор по смисъла на чл. 2 ЗУЕС и следователно договорът бил сключен между ненадлежни страни, а първоинстанционният е прекратил производството поради отпадане на правния интерес на ищеца след завеждане на иска, тъй като договорът е прекратен, а съответно от него за трети лица (приобретатели на имота) не могат да възникнат нито права, нито задължения. Приел е за установено, че вписаният договор за управление на общите части е прекратен след подаване на исковата молба, като прекратяването е настъпило по силата на писмено предизвестие, отправено от ищеца до ответника, с което същият заявява, че не желае автоматичното му подновяване, т. е. с изтичане на уговорения в него срок, считано от 7.06.2021 г. Посочил е, позовавайки се на практика на ВКС, че предмет на всеки от трите иска по чл. 90 ЗКИР, съединен с искане по чл. 88 ЗКИР, е само вписването, т. е. дали са спазени правилата за вписване, предвидени в ПВ и ЗКИР, действали към момента на извършването му и с този иск не се установява нищожност или унищожаемост на сделка, като заличаването на вписването има значение за противопоставимостта на акта. Целта на иска е да даде защита на съществуващи за ищеца права. Допустимостта с оглед правния интерес се обуславя не само от наличието на вписване, а и дали заличаването ще има значение за правата на ищеца при действие на заличаване на вписването занапред. Правният интерес на ищеца отпада, когато вписаният договор, от който ищецът черпи права (респ. задължения) е прекратен. Съдът е направил извод, че решаващо значение за липсата на правен интерес от водене на иска от страна на ищеца е действието на заличаването, ако такова бъде допуснато като последица от предявения иск – действието на заличаването за в бъдеще означава, че вписването и евентуалните последици от него не отпадат изцяло от заличаването му. Затова ако в рамките на този период то засяга права на трети лица, спорът за тях може да бъде разрешен по исков ред, както е предвидено в чл. 537, ал. 2 ГПК, като тогава предмет на делото ще е наличието или липсата на съответното гражданско право. В случая доколкото ищецът извлича правния си интерес от накърняване на неговите права и законни интереси, тъй като противопоставимостта на вписания договор съгласно чл. 2, ал. 2 ЗУЕС би могла да отблъсне евентуални последващи приобретатели на имота, които не биха искали да бъдат обвързани от този договор, в съответствие с практиката на ВКС е изводът, че правния интерес от водене на делото по този иск е отпаднал, предвид прекратяване на договора. Отбелязал е, че ищецът твърди, че вписването е недопустимо, поради противоречие с чл. 2, ал. 2 ЗУЕС, но изложените от него твърдения се отнасят до валидността на сделката, а не към валидността и допустимостта на вписването. В случая ищецът не е обосновал правен интерес от предявяване на иск именно за установяване недопустимост на вписването и не е предявил иск, с който да установи порок на договора за управление и поддръжка на общите части. А. Г. Т. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не е налице. От текста на атакуваното определение не се констатира необходимост от преценка дали материално правна норма не е приложена в нейния противоположен смисъл или дали не е приложена несъществуваща или отменена правна норма, дали не са съобразени императивни процесуални правила или правни принципи или дали не са грубо нарушени правилата на формалната логика. Съображенията на жалбоподателя – че с определението се заздравява и се превръща във вечно едно изначално недопустимо вписване, като неправилно съдът е приел, че правния интерес се обуславя само от съществуването на вписването, игнорирайки аргументите, че оповестителното действие на вписването има неблагоприятно въздействие върху правната му сфера и съсредоточвайки в нарушение на процесуалните правила разсъжденията си единствено върху обвързаващото действие на вписването, макар недопустимите вписвания по принцип да нямат обвързващо действие, а само създават привидност за такова, доколкото на вписване подлежат актове, а не обстоятелства, както и неглижиране от страна на съда на правното значение на оповестителното действие на вписването, при положение, че всеки ден ставаме свидетели в обществото си на изключителното значение на информацията и частност нейната достоверност по отношение формиране поведението на адресатите на тази информация, поради което съдът трябва да е гарант за достоверността на вписванията в имотния регистър, а не защитник на недопустимите вписвания – не могат да бъдат съотнесени към формираните от съда изводи, че липсва правен интерес от установяване недопустимост на вписване на договор, който вече е прекратен. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси: 1) води ли прекратяването на договор, недопустимо вписан като такъв по чл. 2, ал. 1 ЗУЕС до отпадане на правния интерес на собственика на имота, за който е извършено вписването, от водене на иск за установяване недопустимост на вписването и искането за неговото заличаване, при положение че прекратяването на договора не се отразява по никакъв начин на вписването (не води нито до заличаване на вписването, нито се отбелязва по някакъв начин в книгите за вписванията); 2) може ли да се приеме, че оповестителното действие на недопустимо вписване на договор по чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, което създава у третите лица невярна представа относно сключен договор по чл. 2, ал. 1 ЗУЕС за имот и е в състояние да доведе до неизгодно за собственика на имота поведение на третите лица по отношение на имота му, обуславя правен интерес за собственика за водене на иск за установяване недопустимостта на вписването и искане за неговото заличаване; 3) има ли правен интерес собственика на имот, за който е извършено вписване по чл. 2, ал. 2 ЗУЕС, на договор, който не представлява подлежащ на вписване договор по чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, от воденето на иска за установяване недопустимост на вписването и искане за неговото заличаване, при положение, че за собственика няма друго средство да постигне заличаване на вписването, освен на основание влязлото в сила решение. Въпросите не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. От една страна е налице практика на ВКС (включително и цитираното от въззивния съд определение №304/27.06.2013 г. по ч. гр. д. №2821/2013 г., І гр. о.), която разяснява начина, по който съдът преценява наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск и какъв е предмета на иска по чл. 90 ЗКИР за установяване недопустимост на вписване, като изводите на въззивния съд съответстват на тази практика. От друга страна въпросите са относими само към част от мотивите на съда, а именно, че правен интерес от иска може да е налице само ако вписаният договор не е прекратен, но не и към другото съображение, поради което е прието, че искът е недопустим (твърдението, че вписаният договор противоречи с чл. 2, ал. 1 ЗУЕС се отнася до валидността на сделката, а не до валидността и допустимостта на вписването и ищецът не е обосновал правен интерес от предявяване на иск именно за установяване недопустимост на вписването и не е предявил иск, с който да установи порок на договора за управление и поддръжка на общите части), поради което дори положителен отговор на поставените въпроси не би рефлектирал върху изхода на процесуалноправния спор за допустимостта на предявения иск. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3866/29.04.2022 г., постановено по ч. гр. д. №2886 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд. Определението е окончателно.