1. може ли при иск по чл. 422 ГПК съдът в диспозитива на съдебното решение да установява дължимост на вземане, което не е изрично посочено в заповедта за изпълнение, респективно в документа по чл. 417 ГПК, послужил като основание за издаването й или следва да се ограничи само до осъдителната част на заповедта и може ли въззивният съд да излезе извън петитума на иска по чл. 422 ГПК, в който сумата не е разбита по отделни вземания и ако това е допустимо няма ли да се стигне до произнасяне по отделни обективно съединени искове, които не са били предявени с исковата молба по чл. 422 ГПК. В този случай няма ли да има нарушение на диспозитивното начало –чл. 6, ал. 2 ГПК, според което предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, а не от съда. Ако е допустимо служебно да бъде разделена от съда исковата претенция на отделни вземания няма ли по този начин да се осуети възможността за касационен контрол, предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. По въпроса относно възможността да се сключва договор от управителя на дружеството с ограничена отговорност след освобождаването му като управител предвид незабавното действие във вътрешните отношения на взетите от О. решения, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.