по делото се свежда до някогашното местоположение на реституираните земеделски имоти. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства за доказване правото на собственост са допустими и в настоящото производство, както и че при липсата на доказателства, който да оборват удостовереното в опис-декларация от 1957 г., следва да се приеме, че това доказателство установява принадлежността на спорното право в патримониума на наследодателя на ищцата, респ. че същият е притежавал нива от 8 дка, находяща се в м. „С.“, в землището на [населено място] /имот с идентификатор ***/, част от която попада върху имот с идентификатор *** - земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, с площ от 5208 кв. м, а друга част от нея попада върху имот с идентификатор ***, с площ от 2700 кв. м, който имот е възстановен на наследниците на Д. Х. Р.. Тъй като съгласно приложените скици проекти, издадени от ЕТ „Геосад-Г. Ш.“, двата имота на И. Г. Р. от по 2,7 дка, идентифицирани от него, са посочени като съседни в м. „С.“, а по делото е установено, че м. „Р.“ се намира на друго място, съдът направил извод, че не е възможно възстановените имоти на ответниците да се намират един до друг /да са съседни/ при положение, че се намират в две различни местности и няма данни тези местности да са съседни. По тези съображения въззивният съд е приел, че към момента на обобществяването на земята процесния имот е принадлежал на наследодателя на ищцата, респ. че предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основателен.