са свързани с трансформацията на правото на собственост, и какви предпоставки следва да са налице, за да се приеме за установена и доказана сочената трансформация, кой носи доказателствената тежест за тяхното установяване и доказване. В изложението на касационните основания, са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Общината дължи ли да докаже на какво основание е придобила правото на собственост върху имота, кога е придобила това право на собственост, и ако твърди трансформация на осн. П..46 ПЗР ЗИД на ЗС, следва ли да установи наличието на предвидените предпоставки?“ при наведени твърдения, че липсват доказателства процесният имот към датата на влизане в сила на тази законова разпоредба да е бил заварен като част от имот- частна държавна собственост и да е бил отреден по силата на действащия към този момент подробен устройствен план за посочените нужди на общината без значение дали имотът е застроен или незастроен. Излага се, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с възприетото в Решение №15/19.02.2016г. на ВКС по гр. д. №4705/2015г., II г. о., че при липса на каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от общината чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна общинска собственост не е в състояние да го легитимира като собственик. Затова и простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която опредена категория имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината, при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът е станал държавен в периода преди влизане в сила на въпросната разпоредба. Следващият въпрос: 2. „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“ се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК решения на касационна инстанция по гр. д. №5980/2014г., гр. д. №2683/2015г. и [населено място] №890/2011 г., всички на I г. о. на ВКС и гр. д. №1798/2016 г. на IV г. о. на ВКС, като се твърди, че в нарушение на функцията му на решаваща, а не контролно- отменителна инстанция, ОС -Благоевград е постановил решението си в противоречие с последователната и непротиворечива съдебна практика, с която се приема, че съгласно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК - решаващият съд е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, по отделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните. Твърди се, че с обжалваното решение въззивният съд не е дал отговор на един от най- съществените за изхода на спора въпроси, а именно: 3. „Упражнявано ли е владение върху процесната част от поземлен имот с идентификатор [№] и това владение могло ли е да легитимира ищците, като собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност към датата за периода, заявен в исковата молба и след като [община] е удостоверила върху официален документ, че в регистрите си „няма данни за имота? и 4. „Налице ли е упражнявано от ищците владение и ако такова е налице, това владение могло ли е да легитимира ищците, като собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност към датата, на която са поискали заверката на молба- декларация по чл. 587, ал. 2 ГПК от [община]?“, като се твърди, че в тази част въззивното решение противоречи на Решение №60137/31.01.2022г., постановено по гр. дело №609/2021г. на ВКС и на Решение №61/07.07.2022г, постановено по гр. дело №1659/2020г., 1-во г. о. на ВКС. Според касаторите, в нарушение на процесуалните правила, ОС Благоевград не е изпълнил задълженията си да се произнесе по правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, обусловили изхода на спора, предвид което касационната инстанция следва да даде отговор и на въпроса: 5. „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, обуслови изхода на спора?“ при наведено твърдение, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР №1/2013 г. на ОСГТК, Решение №81 по гр. д. №5534/2014 г., IV г. о., Решение №42 по гр. д. №4492/2014 г., III г. о., Решение №127 по гр. д.№1224/2013 г., IV г. о., което сочи на неизпълнение и на друго процесуално задължение на въззивния съд- да извърши анализ и цялостна преценка на всички доказателства при обосноваване на фактическите и правни изводи по спора, с оглед на заявеното от страните в съответните преклузивни срокове, като е нарушил и диспозитивното начало с оглед процесуалното поведение на ответника и заявените от него искания и възражения в срока по чл. 131 ГПК и след постановяване на доклада от първата инстанция. Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като приложимият закон не само, че не е приложен правилно, но е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, без съдът да съобрази твърденията на всяка от страните, и доколко същите са били заявени в срок, респективно - е било указана на съответната страна доказателствената й тежест и според касаторите от съдържанието му не става ясно - въз основа на кои доказателства съдът е формирал своето убеждение за отмяна на постановеното от РС Благоевград. Следващият поставен въпрос е: 6. „Какви са предпоставките за установяване на владение и в частност представлява ли такава окупацията (завладяването) и ако да то при позоваване на придобивна давност трябва ли да се установи и начинът на окупацията (завладяването)?“ при наведени твърдения, че по същия въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №262 от 01.11.2012г. по гр. д.№439/2012г. на II г. о., решение №445/21.07.2012г. по гр. д.№283/2010г. на I г. о. и ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС. По въпроса: 7. „Необходимо ли е при въведено възражение за придобивна давност да се установява начинът и моментът на завладяване на имота с оглед изискването същото да е явно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност?“ касаторите считат, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. по т. д. №1/2012г. на ОСГК, Решение №110/20.03.2012г. на ВКС по гр. д. №870/2011г., II г. о., Решение №79 от 05.07.2019г. по гр. д. №3706/2018г. на ВКС, Решение №75 от 03.07.2019г. по гр. д. №2871/2018 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение, Решение №2 от 11.04.2019 г. по гр. д. №1117/2018 г. на ВКС. Твърди се, че съдът е дал отговор и на въпросите: 8. „С какви действия претендиращият собствеността следва да демонстрира владение и намерение за своене, и след като никой не се е противопоставил на установеното от него владение, същият държател ли е на имота, до момента, в който някой реши да се индивидуализира, като собственик на имота? Дали позоваването е елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС?“ , в противоречие с практиката на ВКС, обективирана решение №45/15.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №6619/2013 г., Решение №136 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. №774/2010 г., Решение №153 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №889/2012 г., Решение №112/07.08.2019г., постановено по гр. дело №3065/2018г, 1-во, г. о, ВКС, както и на ТР №11/21.03.2013г по т. д. 11/2012г на ОСГК на ВКС. Следващият въпрос, на който следва да бъде даден отговор от касационната инстанция е: 9. „Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти?“, който се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с възприетото в постановени по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК решения на касационна инстанция по гр. д.№5980/2014г., гр. д. №2683/2015г. и гр. д.№890/2011г. , всички на I г. о. на ВКС и гр. д. №1798/2016г. на IV г. о. на ВКС, Решение №105/12.11.2018г., постановено по гр. дело №3109/2017г. 1-во, г. о. ВКС, и предвид изводите му, препращането му към първоинстанционното решение и липсата на отговор на всички заявени с въззивната жалба възражения. С оглед изводите на въззивния съд, касаторите считат, че отговор следва да бъде даден и на въпроса: 10. „Следва ли [община], оспорвайки правото на собственост, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на твърдяното от същата придобивно основание?“, доколкото решението противоречи на ТР №11/21.03.2013г, по т. дело №11/2012г на ОСГК на ВКС; решение №87 от 7.05.2015г. на ВКС по гр. д. №6486/2014 г., I г. о., Решение №183 от 1.08.2013 г. на ВКС по гр. д. №847/2012г., I г. о. Считат, че е налице и неправилно позоваване и приложение на чл. 69 ЗС, което сочи и на очевидна неправилност на съдебния акт поради нарушение на императивна норма на чл. 69 ЗС, на чл. 79, на чл. 154, ал. 2 ГПК и на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Решението противоречи и на Решение №117/07.11.2018г., постановено по гр. дело №3954/2017г., и решение по гр. дело №4431/2017г на 1-во, г. о. ВКС. Твърди се, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да постанови решението въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, в мотивите си обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои от тях приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои факти намира за недоказани. Посочва се, че решението е постановено при допуснато нарушение на процесуалните правила, и противоречи на Решение №190/07.02.2020г., постановено по гр. дело №24/2019г. на 1-во, г. о. ВКС, като въпросът, на който следва да бъде даден отговор е: 11. „Въззивната инстанция длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да даде отговор на всички заявени от страните възражения и оплаквания?“. По всички изложение съображения, касаторите молят да се допусне до касационно обжалване Решение №478/28.07.2023г., тъй като е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, очевидно неправилно, постановено в противоречие със задължителната практика ВКС и практиката на ВКС, и е очевидно неправилно.