по т. т. 1 и 5/за съотношението между личното служене с общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и владението като упражняване на фактическа власт в хипотезите на съсобственост, и отразява ли се на дължимостта на обезщетението наличието, респективно отсъствието, на намерение за своене у съсобственика, който, служейки си с общата вещ, пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си/ жалбоподателката изхожда от разбирането, че според въззивния съд в хипотезата, пред която страните са изправени, бил доказан фактът на владението, но не и този на ползването. Такова отграничение не е проведено. Прието е, че е установено владение, в смисъл на фактическа власт върху вещта, с което ответницата е препятствала достъпа на другите съсобственици и съответно - възможността им да ползват имота съобразно правата си в съсобствеността. Същите разяснения относно същността на правото на ползване, разбирано като фактическо служене без получаване на доходи, са дадени и с ТР №7/2012 г. на ОСГК на ВКС, като при това не е отдадено значение дали съсобственикът владее цялата вещ за себе си или е владелец за своята част и държател за частите на останалите съсобственици. Посочените обстоятелства не са релевантни за изхода на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, не са обсъждани от въззивния съд и формулираните във връзка с тях въпроси не са определящи изхода на конкретния спор. Затова и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.