№1 не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на тази практика (част от която е релевирана от касаторите) изключва и възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид възприетото с т. 3 ТР по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно не се констатира противоречие между обжалваното решение и задължителната съдебна практика, поради което по въпроси №1 и №8 обжалването не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е тълкувана безпротиворечиво в смисъл, че дадените от касационната инстанция указания по прилагането и тълкуването както на процесуалния, така и на материалния закон са задължителни за въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Въззивният съд е длъжен да процедира по посочения в отменителното решение начин, като приеме по съответния въпрос същото, каквото е приела и касационната инстанция. Правилото на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното й тълкуване на закона. Постановявайки своето решение, въззивният съд е процедирал в съответствие с чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК и задължителната практика по неговото приложение. С отменителното Решение №13 от 12.03.2016 г. по гр. д.№3637/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. касационната инстанция се е произнесла по въпроса за допустимостта на производството от гледна точка на постановките по т. 1 ТР №8/27.11.2013 г. по тълк. д.№8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Това е изисквало на първо място да се съобрази дали са доказани фактите, от които произтича правния интерес на ищцовите кооперации от предявяването на разглежданите отрицателни установителни искове за собственост. Касационната инстанция е формирала положителен извод за наличието на правен интерес и активна легитимация от търсената защита, който обвързва въззивната инстанция при условията на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. Този извод на ВКС е обоснован на първо място с констатацията за осъществяването на фактите, от които е произтекло задължението за Държавата да не се разпорежда със земята, заета от обекти на организациите по пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ до приключване на предвидената в пар. 13 ПЗР ЗСПЗЗ процедура по разпределяне имуществото на тези организации между правоимащите лица, като гаранция на кореспондиращото с това задължение право на приобретателите на обекти от вида на посочените в чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ да придобият собствеността върху прилежащия терен, съответно – произтичащата от това непротивопоставимост на евентуално извършени от Държавата разпоредителни действия с тази земя. Изводът за наличие на правен интерес почива и на установените по делото обстоятелства относно характера на придобитите от ищцовите кооперации вещи – недвижимо имущество по чл. 110, ал. 1 ЗС, притежанието на които легитимира ищцовите кооперации като правоимащи да изкупят земята с обслужващо комплекса предназначение. Обвързаността на въззивния съд от извода за процесуалната допустимост на претенцията обхваща както постановения от касационната инстанция краен резултат по въпроса, така и направените констатации относно предпоставящите допустимостта обстоятелства. Това произтича от разясненията по т. 1 ТР по тълк. д.№8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които при отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. След като е формиран извод за наличие на правен интерес и той обвързва въззивния съд по силата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, това означава също, че въззивният съд е длъжен да приеме за доказани и обстоятелствата, с които касационната инстанция е обосновала своето произнасяне. В конкретния случай от констатацията за осъществен фактически състав по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ от една страна произтича заключение за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Същевременно, наличието на право на изкупуване по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ изключва възможността да се признае вещно-правен транслативен ефект на разпоредителните действия, следващи във времето възникването на това право. Този извод пряко произтича от тълкувателните мотиви на Р №204/23.07.2012 г. по гр. д.№607/2011 г. на ВКС, ІV г. о., съобразно което разпореждането с терен, представляващ прилежащи части към сграда по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ не е нищожно, но е непротивопоставимо по отношение на собственика на сградата по аргумент от чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Като е формирал извод в същия смисъл, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика по тълкуване на материалния закон, което изключва допускане на обжалването и по въпрос №3. В тази връзка следва да се отбележи, че посоченото от касаторите Р №89/21.07.2015 г. по гр. д.№6524/2014 г. на ВКС, І г. о. изобщо не съдържа произнасяне по въпроса за материалните предпоставки за възникване на правото на изкупуване на прилежаща към сградата земя по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, поради което е неотносимо към настоящия случай. Във връзка с приложението на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ касаторът [фирма] е формулирал и въпросите под №№6 и 7, които обаче не представляват общо основание за допускане на обжалването. Това е така, защото, изграждайки своята защита срещу претенциите на ищците, с отговора на исковата молба касаторите не са противопоставили възражения срещу притежанието на изградените върху процесния терен 87 бр. оранжерии и съоръженията към тях в патримониума на ищцовите кооперации, както и аргументи, черпени от разпоредбата на пар. 35 ПЗР ЗСПЗЗ. При това положение, съгласно чл. 133 ГПК, възможността да бъдат повдигнати такива възражения е преклудирана още в производството пред първата инстанция и съответно – въззивният съд не би бил длъжен да се произнася по тях, дори при развити в тази насока доводи пред него. В тази връзка следва да се има предвид и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила на 06.07.2009 г. между настоящите срещупоставени страни (по отношение на касатора М. Б. Б. – при условията на чл. 298, ал. 2 ГПК) решение №548 от 30.05.2008 г. по в. гр. д.№6/2008 г. по описа на ОС – гр. Варна, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу ищците в настоящото производство отрицателен установителен иск за собствеността на оранжерийния комплекс, притежанието на който има за последица възникналото право на изкупуване по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. На следващо място, не представлява общо основание за допускане на обжалването и поставеният от касаторите въпрос №4. Въззивното решение не обективира произнасяне по приложението на пар. 1 ЗР на ЗС. Съдържащият се в мотивите текст „Давност преди 2003 г. не е могла да тече, тъй като имотът е бил държавна собственост. Респективно, владението не може да бъде присъединено” не е обоснован с разбирането, че в обхвата на държавната собственост се включват и имуществата на търговските дружества в хипотези, когато държавата е единствен собственик на прехвърленото в тях имущество и на капитала им, поради което не се констатира противоречие между въззивното решение и практиката, посочена от касатора в обосновката към въпрос №4. В подкрепа на искането си за допускане на обжалването по въпрос №5 касаторите са се позовали на противоречие с ППВС №6/1974 г., но изложеното в тази връзка сочи не на аргументиране на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а на развити оплаквания за необоснованост на формирания извод, че не е установен обективния елемент на владението с довод, че не е анализирано правилно значението на решението на влязлото в сила на 09.10.2009 г. решение №705/24.06.2008 г. по в. гр. д.№1297/2006 г. по описа на ОС – гр. Варна, с което е уважен предявен от [фирма] срещу [фирма] иск по чл. 108 ЗС. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. Съгласно т. 1 на ТР по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо, както въпрос №5, така и въпрос №2 (обобщаващи оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и постановяване на съдебния акт) не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване.