в производството. Поради изложеното е намерил за неоснователни оплакванията и по следващите пет абзаца от въззивната жалба, визиращи неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която е уважен предявеният в производството главен иск, без при това според въззивния състав по делото да се установява да е налице и претендираното във вторият от тях да е допуснато от първоинстанционния съдебен състав, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – приемането по изложените съображения от страна на съдебния състав да е установено по делото осъществяване на хипотезата, законоустановена в чл. 7 ЗОЗ, дефинитивно изключва възможността за наличието в същия случай, на претендираната от жалбоподателя на посоченото място в жалбата му, въобще възможност, а оттам – и необходимост, от обсъждането на хипотезата, законоустановена в чл. 8 ЗОЗ. Изразил е становище за неоснователност на въззивната жалба и в частта и срещу обжалваното първоинстанционно решение в неговата част, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1, предл. второ ЗБН. Посочил е, че допустимостта на този иск се определя не от действителното правно положение, което подлежи на собствено основание на установяване по делото, а от изложените от ищеца в исковата му молба твърдения, а хипотетичните разсъждения в жалбата относно евентуалната му недопустимост, като предявен срещу кредитополучателя, пряко договарял с банката в несъстоятелност, са лишени от практическо значение за спора. По отношение основателността на иска е изложил съображения, че същата зависи (в конкретната хипотеза на чл. 60а, ал. 1, т. 1, предл. второ ЗБН – поради нееквивалентност на престациите), от еквивалентността или нееквивалентността на престациите, преценявана обаче само и единствено по отношение на първата разпоредителна сделка с имуществото, придобито със средства от банката – тази, извършена от кредитополучателя, сключил договор за кредит с банката, и неговия пряк правоприемник – приобретател по същата тази сделка, еквивалентността на престациите по която сделка е също, и безспорно установена по делото. В този смисъл, извън общите разсъждения за вида на иска по чл. 60а ЗБН и конституционосъобразността, и съответствието му с основните принципи на правото, и с тези на международния, включително – съюзния на ЕС, обективен правов ред, е счел, че следва да се настои, че като се изхожда от извънредният характер на посочената правна норма, както и от не особено прецизната, използвана от законодателя, законодателна техника при формулирането и, в крайна сметка – и от възможният, макар и евентуален, но постижим вследствие буквалното прилагане на нормата, неин правен ефект по отношение на третите (по принцип – добросъвестни) лица – приобретатели на процесното имущество, съставляващ на практика безвъзмездното отнемане от собственика му, чрез средствата на държавна принуда, то същата норма подлежи не на буквално езиково, граматическо, а на корективно тълкуване. Резултатите от това тълкуване се предопределят от прокламираната цел, обусловила и оправдаваща приемането на законова норма от такъв извънреден характер, а именно – осигуряването на максимална законова закрила на имуществените интереси на масата на несъстоятелността на банката в несъстоятелност (при отчитане и на начина, по който тази именно закрила би се отразила върху финансовите интереси и на вложителите в същата банка, а твърденията в жалбата за съвпадането на обществения интерес с този на кредиторите на конкретната несъстоятелна банка, следва да се считат за значително пресилени, ако не и за изцяло несъстоятелни). С оглед изложеното е достигнал до извод, че постигането на посочената цел - гарантирането в максимална степен на закрилата на интересите на масата на банковата несъстоятелност следва да се счита за осъществено, ако и доколкото в хипотезите като настоящата е била налице, както е установената и в случая по конкретното дело, еквивалентност на престациите, разменени при първата (възмездна при това), разпоредителна сделка с имуществото с произход от банката – тази, осъществена от прекия кредитополучател и неговия пряк съдоговорител, и пръв след кредитополучателя, приобретател на това имущество. Ако и доколкото такава еквивалентност е налице, то и следва да се считат за лишени от основание каквито и да било по-нататъшни претенции от страна на несъстоятелната банка (съответно – и масата на несъстоятелността и), чрез осъществяващите представителството и лица (или законово овластените, като ФГВБ), към други трети (в смисъл трети за първата, извършена от кредитополучателя, пряко получил средства от банката в несъстоятелност, разпоредителна сделка с имуществото, придобито със средства на банката) лица – последващи приобретатели на същото имущество, и по последващи разпоредителни сделки със същото, при това без никакво значение дали по тези последващи (след първата) сделки, еквивалентност на престациите е налице или не – масата на несъстоятелността следва да се удовлетворява от така получения от прекия съдоговорител на банката по договора му за финансиране, адекватен еквивалент на отчужденото от него по силата на тази първа разпоредителна сделка, имущество с произход от банката.