са общи, изведени от предмета на спор, а не от решаващите изводи на състава. Този извод произтича от това, че въззивният съд за да отхвърли претенцията е тълкувал корективно правилото на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, подкрепено и с практика на ВКС, посочвайки, че целта на регистрацията на обезпечителните мерки по ЗОЗ не е създаване право на предпочитателно удовлетворение, а предимство при конкуренция на различните форми на принудително реализиране на заложното право, тъй като вписването на насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК осуетява пристъпване към изпълнение на заложния кредитор по чл. 32а ЗОЗ. Посочено е още, че специалните правила, уреждащи действието на запора също не предвиждат предимство на ползващия такава мярка спрямо конкуриращи кредитори. Съдът е изложил и друг самостоятелен мотив за отхвърляне на иска, основан на датата на вписване на запора в ЦРОЗ- след постановяване на решението за откриване производство по несъстоятелност. Това разбиране е обосновано с нормата на чл. 30 ЗОЗ, указваща, че вписаното обстоятелство се счита известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването при съобразяване на разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ, съдържаща забрана за налагане на обезпечителни мерки по реда на ГПК и ДОПК след влизане в сила на решението за откриване производство по несъстоятелност, като от тази норма е изведено, че по-късното вписване в ЦРОЗ на постановлението на публичния изпълнител за налагане на обезпечителни мерки, като заобикалящо тази забрана не може да бъде противопоставено на останалите кредитори на несъстоятелността.