за връщане на полученото обезщетение, нито разрешава спор за принадлежността на правото на собственост върху отчуждения или дадения в обезщетение имот. Затова и в бъдещ исков процес по спор относно принадлежността на това материално право е допустимо извършването на преценка от съда дали е завършен или не фактическият състав на реституцията. В случая по отношение на разпоредените възмездно от Х. Т. с договора от 04.12.1997г. 2/3 ид. ч. от получения в обезщетение апартамент е налице хипотезата на чл. 7, ал. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Към 16.03.1998 г. /подаване на заявлението по чл. 4/, както и към 18.08.2000 г. /постановяване на решението на съда за отмяната на отчуждаването/, тя не е била техен собственик, поради което по отношение на нея фактическият състав на реституцията не е завършен. Оттук следва, че собствеността върху припадащата й се част от 2/3 ид. ч. от отчуждения имот не се възстановява, съответно припадащите й 2/3 ид. ч. от дадения в обезщетение имот не стават общинска собственост по силата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Без значение е, че В. Ж. /приобретател по сделката/ е заявител и е участвал в качеството си на наследник на отчуждения собственик в процедурата по чл. 4 от реституционния закон. Към момента на отмяна на отчуждаването той и съпругата му са собственици в бездялова СИО на придобити възмездно 2/3 ид. ч. от имота като трети лица и разпоредбата на чл. 5 от закона не намира приложение спрямо тях. Искът е основателен за 4/6 ид. ч., а за останалата претендирана 1/6 ид. ч. е неоснователен. Наследодателят на ищците В. Ж. е бил собственик по наследство от отчуждения собственик на 1/6 ид. ч. и с оглед проведеното производство за отмяна на отчуждаването, в което той е заявител, за тази част фактическият състав на реституцията е завършен.