от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторите са длъжни да формулират този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело №1/2009 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не е посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, като по същество изложението възпроизвежда оплакванията за неправилност на въззивното решение, обективирани в касационната жалба. Независимо от това, дори и да се приеме, че в изложението са формулирани определени правни въпроси, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като обжалваното въззивно решение е съобразено както с цитираната от самите касатори практика на ВКС, така и изобщо със задължителната практика на касационния съд. По първата част от изложението следва да се посочи, че в конкретния случай въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивниците- касатори в настоящото производство за назначаване на допълнителна Съдебно-почеркова експертиза, като се е мотивирал, че въпросът, с оглед на който се иска допускане на такава, е получил отговор в изслушаната пред първата инстанция тройна експертиза, и в този смисъл нейното заключение не е непълно по смисъла на чл. 201 ГПК. Това произнасяне на въззивния съд не противоречи на задължителните указания, обективирани в т. 3 ТР №1 от 09.12.2013 г. по т. д.№1/2013 г. на ОСГТК относно служебните задължения на въззивния съд при необходимост от експертиза за изясняване на делото, с оглед на които служебното задължение на съда за назначаване на експертиза /според цитираното от касаторите Решение №678 от 12.10.2010 г. по гр. д.№589/2009 г. на І г. о./ следва да се приложи безусловно само в първата инстанция, още повече като се има предвид, че в конкретния случай експертиза, включваща поставените от въззивниците въпроси допълнителни въпроси пред възизвния съд, е била изслушана в първоинстанционното производство. Втората и третата част от изложението по същество са свързани с въпроса, нищожно ли е на основание чл. 42, б. в ЗН, респ. унищожаемо ли е по смисъла на чл. 43, ал. 2 във връзка с ал. 1, б. б ЗН завещание, когато в него е посочено, че заветникът се намира в определена биологична връзка със завещателя, ако това не съответства на обективната действителност. В тази връзка следва да се посочи, че твърдението на касаторите, според които единственият мотив да се извърши процесното завещание е убеждението на завещателката, че заветникът е неин внук, е необосновано. Напротив- от текста на завещанието е очевидно, че мотивът е благодарствен и произтича от положените от ответника грижи за завещателката, при което посочването, че същият е неин биологичен внук, служи единствено като указание за неговото идентифициране, но не може да бъде изведено като единствен мотив по смисъла на приложимия материален закон. В този смисъл обжалваното въззивно решение не противоречи на Решение №88 от 30.04.2013 г. по гр. д.№826/2012 г. на ІІІ г. о., според което завещанието е нищожно на поддържаното от ищците-касатори основание, ако е направено единствено и само поради изразеният в завещанието мотив, т. е. същият следва да е решаващ за извършване на завещанието. По същите съображения следва да се приеме и че цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Решение №212/24.07.2001 г. по гр. д.№585/2000 г. на І г. о. е неотносимо към конкретния спор, доколкото данните по делото не позволяват да се приеме, че субективното убеждение у завещателката за наличие на биологична връзка между нея и заветника е мотив, изразен в завещанието, единствено поради който е извършено същото по смисъла на чл. 43, ал. 2 ЗН.