като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Начинът на поставяне на тези въпроси в изложението на касатора са израз на собственото му разбиране за предявяване от наследник на искове за нищожност на завещание и за възстановяване на запазената му част от наследство в определена последователност, като втория и третия въпроси дори и не са обсъждани от въззивния съд, поради което по отношение на последните два въпроса не е налице общото основание за селекция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настъпил факт след образуване на делото и липсата на кумулативна предпоставка от посочените в чл. 78, ал. 2 ГПК (да не е дал повод ответника за иска), са обусловили извода на въззивния съд, че няма основание да се ангажира отговорността на ищеца за направените от ответника разноски при оттегляне на иска в случая, който извод кореспондира с практиката на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. Последователна е практиката на ВКС, че когато оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства /след подаване на исковата молба/, е от значение извънпроцесуалното поведение на ответника за преценката на кого следва да се възложат разноските при прекратяване на делото, като в такива случаи се съобразява и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК – дали ответникът е признал иска и дали е дал повод за завеждане на делото- в този смисъл е както посочената от въззивния съд практика на ВКС, така и определение №238/27.05.2021 г. по ч. т. д. №854/2021 г. на ІІ-ро т. о., определение №843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. №6176/2014 г. на ІV-то г. о., определение №300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. №245/2012 г. на ІV-то г. о., определение №626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. №275/2010 г. на ІV-то г. о., определение №277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. №2432/2014 г. на I-во г. о. В практиката на ВКС се приема още, че спорът за действителността на завещателно разпореждане по чл. 42 ЗН (или унищожаемост по чл. 43 ЗН) се явява преюдициален спрямо иска за възстановяване на запазена част от наследството, иска за делба (ако възражение за нищожност на завещанието не е заявено по реда на чл. 343 ГПК), също и иска за собственост, но от това не следва извод, че предявяването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е недопустимо да става преди да се предяви иска за нищожност на завещание, за делба, или за собственост по чл. 108 ЗС/или чл. 124 ГПК/, такова изискване не е предвидено в чл. 30 ЗН, и трайната практика на ВКС приема, че предявяването на иска по чл. 42 ЗН е предпоставка за спиране на съдебните производства по тези искове, а не за тяхната недопустимост или преждевремнно предявяване. Нормата на чл. 30 ЗН е ясна, по приложението й, както и по чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК, е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва и наличието на допълнителната предпоставка за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.