в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса какво включва владението като правен институт се твърди противоречие с ТР №4/17.12.2012 г. по тълк. д. №4/2012 г., ОСГК, ВКС, а относно пасивната легитимация при иск по чл. 108 ЗС - противоречие с решение №128/2011 г. по гр. д. №538/2010 г., ВКС, ІІ г. о., определение №248/2016 г. по гр. д. №1290/2016 г., ВКС, І г. о., определение №222/2016 г. по гр. д. №836/2016 г., ВКС, І г. о., решение №47/2017 г. по гр. д. №3021/2016 г., ВКС, І г. о. и решение №33/2011 г. по т. д. №417/2010 г., ВКС, ІІ т. о. Жалбоподателката посочва, че не владее спорната реална част и не претендира да е неин собственик, същата се владее от трето за спора лице, като с обжалваното решение е допусната ревандикация срещу невладеещ ответник. Решението е и недопустимо поради нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, тъй като при постановяването му е участвал съдия, взел участие и при постановяване на решение №1230/10.06.2013 г. по гр. д. 1283/2013 г. на Окръжен съд - Варна, приобщено към настоящето производство /относно съдийското безпристрастие и необходимосттта от отвод при предубеденост се сочат решение №7212/2016 г. по адм. №5740/2016 г., ВАС и решение №200/2018 г. по т. д. №592/2016 г., ВКС, ІІ т. о./. Във връзка с индивидуализацията на спорната реална част се твърди противоречие с решение №201/2016 г. по гр. д. №2212/2016 г., ВКС, І г. о. Касаторът се позовава и на решение №178/2018 г. по гр. д. №4573/2016 г., ВКС, І г. о., че за уважаване на ревандикационния иск не е достатъчно да бъде установено, че ищецът е придобил правото на собственост на твърдяното от него придобивно основание, но и че притежава това право към момента на предявяване на иска, решение №39/2017 г. по гр. д. №3394/2016 г., ВКС, ІІ г. о., в което се приема, че съдът дължи обсъждане на всички доводи и възражения, които касаят не само предмета на делото по иск по чл. 108 ЗС, но и въведените от страните като спорни преюдициални правоотношение или насрещни права, и решение №537/1995 г. по гр. д. №469/1994 г., ВКС, І г. о., съгласно което силата на пресъдено нещо при ревандикационния иск се формира само по отношение претендираните /признати или отречени с решението/ придобивни основания; придобивни основания, които не са релевирани и разгледани с решението, остават открити за бъдещи съдебни спорове. В частта относно негаторния иск по чл. 109 ЗС решението противоречи на решение №215/2011 г. по гр. д. №874/2010 г., ВКС. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.