/ относно действителността и законосъобразността на решение №СП–5/28.03.2019 г. на КЕВР /, което е предпоставяло спиране на производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съгласно ТР №1/09.07.2019 г. по тълк. дело №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. При това, доколкото правните изводи на въззивния съд се основават на приложението на решение №СП –5/28.03.2019 г. на КЕВР, то те се основават на един невлязъл в сила индивидуален административен акт, тъй като цитираното решение е предмет на обжалване по висящо дело пред ВАС. В евентуалност се оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ във връзка с пар. 17 ПЗР ЗИД на ЗЕВИ / обн. ДВ бр.56/2015 г., в сила от 24.07.2015г. /. Според страната неправилно съдът е възприел изменението на законовата разпоредба от м. юли 2015г. и счел, че за произвежданата от него електрическа енергия, с оглед това изменение, е приложима единствено цената по т. 8 от Решение №Ц–010/2011 г. на КЕВР, без да извърши анализ на отношенията между страните, предходно на изменението / конкретно на чл. 18, ал. 4 от договора /. С изменението, считано от влизането му в сила от 24.07.2015 г., количествата електрическа енергия, подлежащи на изкупуване по преференциални цени, се определят чрез въвеждане на допълнителен критерий - нетно специфично производство на електрическа енергия / НСПЕ / , но без да се променят самите преференциални цени. Съображенията на касатора са, че нито в текста на закона, нито в подготвителните за същия документи, са налични данни законодателят да е възнамерявал да промени прилаганата до момента методология по приложението и на двете преференциални цени към един и същ производител на енергия от възобновяем източник вятър - съответно по т. 8 и т. 9 на Решение №Ц - 010 на КЕВР / при работа до и над 2250 часа на година /. Не е обоснован, според страната, извода, че съществувалите предходни отношения и практики между страните следва да отпаднат след измененията, след като самият договор съдържа уговорка за приложението на две отделни преференциални цени, по които да се фактурира произведената електроенергия в рамките на една календарна година. Разпоредбите на чл. 18, ал. 3 и ал. 4 от договора касаторът анализира като изначално декларирано от производителя на електрическа енергия от възобновяем източник попадане в категория електроцентрали работещи и над 2 250 часа, т. е. техническа възможност ВяЕЦ да надмине 2 250 ефективни часа работа. Намира, обаче, че въззивният съд е придал друго съдържание на договорните клаузи. Акцентира на липсата на нормативен административен акт, определящ индивидуализиращия критерий, по който всеки от енергийните източници да може да бъде отнесен към едната или другата група производители на електрическа енергия от вятър - до и над 2 250 ефективни часа за календарна година и на фактическата възможност една и съща електроцентрала да премине от една в друга група в рамките на годината, както е прието в Решение №3312/04.03.2020 г. по адм. дело №14112/2018 г. на ВАС, с което е потвърдено решение №5483/26.09.2018 г. по адм. дело №8493/2015 г. на АССГ, за отмяна на т. 1.7 и т. 1.8 от раздел втори от Решение СП – 1 на КЕВР, определящи критерия НСПЕ. Касаторът счита, че въззивният съд не е съобразил правните последици от отмяната на Решение №СП–1 на КЕВР, за частноправните отношения между страните по спора – окончателна и спрямо всички отмяна, доколкото ВАС не е дал на КЕВР задължителни указания за ново произнасяне по предмета на индивидуалния административен акт, в частта, в която е отменен. В този смисъл и поради невлязлото в сила последващо прието решение №СП–5 на КЕВР, съдът е следвало да съобрази, че към момента на произнасянето му липсва определено по надлежния ред и приложимо НСПЕ, въз основа на което ответникът да е отказал заплащането. Следвало е, според страната, съдът да съобрази и междувременно прогласената нищожност на това решение, макар с не влязъл все още в сила съдебен акт, във връзка с което е и претендираното от ищеца спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Нещо повече, според касатора, на основание чл. 17, ал. 2 изр. 1 ГПК въззивният съд е следвало сам да се произнесе по действителността на индивидуалния административен акт – Решение №СП–5/28.03.2019 г. на КЕВР. Страната счита, че ако Решение СП–5 на КЕВР бъде отменено, а с това и приложимото към цената по т. 8 от Решение Ц-010 на КЕВР НСПЕ, то за нея няма да има правен механизъм, чрез който да претендира дължимите й се суми, тъй като всякакви нови искове ще са преклудирани от силата на пресъдено нещо на акта на административния съд. С последното касатора намира, че се нарушава правото на ЕС - чл. 60, ал. 7 Директива 2019/944/ЕО от 05.06.2019 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия. Сочат се допуснати от съда съществени процесуални нарушения – непроизнасяне по всички правни доводи на страната, свързани с приложимостта на механизма, залегнал в сключения между страните договор, както и за несъстоятелността на позицията на НЕК – след изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ от м. юли 2015 г., на която изцяло се основава аргументацията на ответника. Касаторът счита, че липсва аргументация на правните изводи на въззивния съд - липсва логическа връзка между коментираната фактическа обстановка и постановения диспозитив. Според касатора, въззивният съд е изхождал от напълно погрешна изходна позиция – че спорът е дали ответникът е задължен да изкупува по преференциални цени цялото произведено количество електроенергия, докато спорът в действителност е коя стойност на НСПЕ и по какъв механизъм следва да се приложи.