относно механизма на настъпване на ПТП апелативният съд е съобразил събраните по делото гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза. Приел е за недоказано по делото противоправно поведение на водача на МПС, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл. 120, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗДвП. Този извод въззивният съд е обосновал с кредитираните като достоверен източник на информация свидетелски показания на водача К. Я. и очевидците Г. П. и Х. Х., изтъквайки установеното от тях, че ищцата не е пресякла на пешеходна пътека, а на няколко метра преди нея, както и че към момента, в който тя е предприела пресичането, за пешеходците, желаещи да пресекат на пешеходната пътека, е светел червен сигнал, а за водачите на МПС – зелен сигнал. В тази връзка е споделил извода на първоинстанционния съд, че свидетелските показания на Л. П. и Р. Р. не могат да бъдат ценени като напълно достоверни, предвид тяхната заинтересованост с оглед близките роднински отношения с ищцата, както и предвид противоречието помежду им и с останалите събрани доказателства. На следващо място, решаващият състав е приел за недоказано и твърдяното нарушение на правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП от водача. Изложил е съображения, че внезапното навлизане на пешеходец на пътното платно, при ограничена видимост на водача от спрените в съседство автомобили, при наличие в близост на пешеходна пътека, която не се използва от пешеходеца, при регулиране с пътен светофар, с подаден в момента на произшествието зелен сигнал за водача, не може да се квалифицира като предвидимо препятствие, с което водачът следва да съобрази скоростта си. Изтъкнал е, че законът въвежда правила за движение по пътищата и за пешеходците, като задължението при наличие на светофарна уредба е да пресичат като спазват светлинните й сигнали – чл. 113, ал. 1, т. 3 ЗДвП, задължението да се съобразяват с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение – чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, както и забраната да навлизат внезапно на платното за движение и да го пресичат при ограничена видимост – чл. 114 ЗДвП. Отбелязал е, че обстоятелството дали водачът е спрял веднага и дали е оказал първа помощ е неотносимо към твърдените увреждания, поради което е приел, че не е необходимо да коментира оплакванията на ищцата в тази насока. Счел е, че не може да бъде споделен и доводът за допуснато от водача нарушение на разпоредбата на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, изтъквайки установеното по делото, че ищцата не е пресичала на пешеходна пътека. В допълнение, като се е позовал на задължителната практика на ВКС, въззивният съд е отбелязал, че нормата не намира приложение и по причина, че пресичането на пешеходците на местата, регулирани със светофарна уредба, включително и на такива, предназначени специално за пешеходци, се определя не от наличието на пешеходна пътека, а от вида на светлинните сигнали. По отношение на твърдените от ищцата счупване на носа и мозъчно сътресение, получени вследствие на ПТП, решаващият състав е съобразил представената медицинска документация, заключението на съдебно – медицинската експертиза и свидетелските показания на Е. Л. и Р. Р.. Отчел е отказа на пострадалата от болнично лечение и снимка на носа; липсващите данни за счупване на носните кости при извършената рьо-графия на 24.11.2019г.; наличието на стара, дискретна деформация на носната пирамида, която вещите лица не могат да свържат категорично с процесното ПТП, както и липсата на медицински документи, установяващи наличието на мозъчно сътресение. Отчел е още липсата на твърдения в исковата молба и на медицинска констатация относно възприетото от свидетеля Е. Л., че ищцата е имала припадъци, не виждала добре и не чувала; обстоятелството, че свидетелят не знае за счупването на носа, но е възприел наличието на оток на лицето и главоболие, последното възприето и от свидетеля Р. Р.. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че твърдените увреждания не са категорично доказани, поради наличието на оскъдни противоречиви данни за естеството им и причинната връзка между тях и процесното ПТП.