са релевантни за изхода на производството, но не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН в достатъчна степен ясно регламентира, че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл. 60а, ал. 1 ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тях. Поради тази причина предвиденото в посочената норма, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, дава отговор на въпроса за дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното ѝ внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство /при решаване на спора по същество/, но и при приключване на делото без произнасяне по същество /при връщане на исковата молба и прекратяване на производството/. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждането на делото, респ. дали към момента на завеждането му е било налице основание за това, е относимо към въпроса за разпределяне на отговорността по чл. 78 ГПК за направените по делото разноски, но не и за дължимостта на държавната такса в полза на бюджета на съда. С оглед на изложеното, не може да се счете, че произнасянето от касационната инстанция по приложението на чл. 60а, ал. 2 ЗБН ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, още повече, че освен цитираната от състава на Апелативен съд София практика, е формирана и друга такава, намерила израз в решение №60131/2021 г. по т. д. №2676/2019 г. на I ТО, решение №60158/2021 г. по т. д. №763/2020 г. на I ТО, решение №60167/2021 г. по т. д. №1284/2019 г. на II ТО, решение №601329/2021 г. по т. д. №1828/2019 г. на I ТО, решение №34/2022 г. по т. д. №571/2021 г., решение №60 131/2021 г. по т. д. №2676/2019 г., решение №60142/2021 г. по т. д. №2675/2019 г. на ТК на ВКС.