не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. В обжалваното определение отговор на тези въпроси не се съдържа, същите не са обсъждани и при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Както бе посочено, решаващ довод за постановяване на определението е обявяване на противоконституционността на разпоредбата на чл. 60а ЗБН, като изводът на въззивният съд е изцяло в съответствие с константната практика на ВКС, според която предметът на делото се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания от ищеца петитум, а предвид обявяването на разпоредбите на чл. 60а и чл. 60б ЗБН /с които се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по тези текстове са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред /ex nunc/, като с решение №22/1995 г. по конст. д.№25/1995 г. е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение №3/28.04.2020 г. по конст. д.№5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага - „не се прилага означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск /което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно/ и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.