от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите три /т. нар. процесуалноправни въпроса/ се отнасят изключително до правилността на постановеното Пловдивския апелативен съд решение. Но погрешното отъждествяване от касатора С. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. второ-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Както вече е имал случай да посочи настоящият съдебен състав, въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл. 281, т. 3 ГПК. Характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т. 1 на ТР №1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №1/2009 г., този въпрос бил имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза в случая обаче не сме изправени.