е разрешен и нередовно извършените процесуални действия на дружеството са санирани. За правилността на обжалваното решение въззивният състав е споделил мотивите на първоинстанционния съд и, на осн. чл. 272 ГПК, е препратил към тях. Изложил е и собствени мотиви по съществото на спора. Посочил е, че целта на извършваната след прекратяване на едно търговско дружество ликвидационна процедура е да се ликвидират активът и пасивът на неговото имущество, поради което ликвидацията приключва с пълното ликвидиране на актива и пасива на имуществото, съответно - ликвидацията трябва да продължи, ако са останали непогасени задължения или неразпределени активи, без значение от това дали обхватът на имуществото е бил известен или не на ликвидатора и дали дружеството е заличено. По тези съображения е прието, че, когато не са уредени всички задължения и не е разпределен остатъкът от имуществото, заличаването на дружеството би се основавало на незавършен фактически състав, поради което и заличаването е вписване на несъществуващо обстоятелство. Изложени са мотиви, че, тъй като предявяването на вземанията в производството по ликвидация няма същото значение, както предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност, а по същество представлява уведомяване на ликвидатора за наличие на претенция, кредиторът няма задължение за предявяване на вземането в производството по ликвидация, а неупражняването на правото му за предявяване на вземането в производството по ликвидация не погасява на в0земането, предвид липсата на разпоредба при ликвидацията, аналогична на чл. 739 ТЗ. Формирани са и мотиви, че предвиденият в чл. 272, ал. 1 ТЗ 6 –месечен срок не е срок за предявяване на вземанията, нито е давностен или преклузивен, а значението му е за настъпване на изискуемостта на вземанията на съдружниците за ликвидационен дял и определя момента, от който те могат да получат частта от нетния остатък от актива на дружеството, като вземанията на кредиторите, които не са били предявени или не са станали известни на ликвидаторите в този срок, не се погасяват, а се удовлетворяват от останалото неразпределено имущество, без право на кредиторите да искат връщане на получените ликвидационни квоти от съдружниците. В конкретния случай въззивният съд е приел за установено, че в търговския регистър е вписан ликвидатор на дружеството на 25.07.2013г., обявена е покана до кредиторите на 01.08.2013г. и е вписано заличаване на дружеството на 10.02.2014г. Установил е, че преди и по време на ликвидацията срещу дружеството са били образувани три ревизионни производства по ДОПК за установяване на невнесени данъчни задължения по ЗДДС, по които са били наложени предварителни обезпечителни мерки, по две от които са установени данъчни задължения по ЗДДС на ответното дружество: с ревизионен доклад, връчен на бившия управител на дружеството на 28.01.2014г., за периода 01.03.2011г.-30.11.2012г. - публични задължения в общ размер 1 312 099.25лв. и с ревизионен акт, връчен на бившия управител на дружеството на 17.01.2020г., - публични задължения за периода 11.2009г.-02.2011г. в общ размер 349 972.09лв. Въззивният съд е приел, че несъмнено ответникът е знаел за висящото ревизионно производство, по което НАП е констатирала наличие на непогасени задължения по ЗДДС, както и за евентуалните претенции на държавата, предвид наложените предварителни обезпечителни мерки, поради което тези публични вземания са били най-малкото спорни по време на ликвидацията по см. на чл. 272, ал. 3 ТЗ, което е изисквало тяхното обезпечаване чрез учредяване от дружеството на реални обезпечения в полза на държавата, като условие за заличаването му, което не се твърди и не се установява да е направено. Посочил е, че това е достатъчно, за да се приеме, че дружеството е било заличено при липса на условията по чл. 273, ал. 1 ТЗ, като е без значение, че ревизията не е приключила с издаването на ревизионен акт, поради заличаването на дружеството. Формирани са мотиви, че при наличието на висящи съдебни или административни спорове с лица, които претендират да са кредитори на дружеството, заличаването е несъответно на целите на ликвидационната процедура. Прието е, че не се установява спорът във връзка с претендираните от НАП данъчни задължения да е приключил в полза на ответника, т. е. тези задължения да са отречени. От представения при повторното въззивно производство ревизионен акт от 23.12.2019г. въззивният съд е приел за установено, че по друга ревизия са установени задължения на ответника по ЗДДС за периода 11.2009г.-02.2011г. Приел е, че, тъй като не се твърди от ответника, а и няма данни този ревизионен акт да е бил обжалван и отменен, същият е влязъл в сила и с това съществуването на посочените публични задължения на ответника е установено по правно обвързващ начин, но, дори ревизионният акт да не е влязъл в сила, то отново се касае за спорни вземания. Наред с това въззивният съд е посочил, че данъчните задължения се пораждат по силата на закона, а ревизионният акт е едно от средствата за тяхното установяване. По тези съображения въззивният съд е приел за установено, че преди и по време на ликвидационното производство дружеството е имало спорни публични задължения за предходни периоди. Формирани са мотиви, че, независимо от погасяването на част от публичните задължения на ответника, поради изтичане на абсолютната 10-годишна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, са останали други установени и непогасени по давност публични задължения – тези за 2011г. и 2012г. По всички тези съображения въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на чл. 273, ал. 1 ТЗ при вписване на заличаването на дружеството на 10.02.2014г., тъй като към този момент то е имало неуредени публични задължения, поради което извършеното заличаване е вписване на несъществуващо обстоятелство по см. на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ.