„1. Може ли да бъде спряно дело, заведено с правно основание по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, без да е налице образувано друго дело, а това да стане само въз основа на възражение, подадено по реда на чл. 690 ТЗ, за което да се твърди, че е налице връзка на преюдициалност като при висящ процес?; 2. Допустимо ли е да бъде спряно дело, заведено по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако това дело е заведено по иск, предявен от кредитор по несъстоятелността или не е допустимо такова спиране, тъй като разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ е специална и е посочено, че при завеждане на този иск – за активната легитимация на ищеца е необходимо само да е кредитор по несъстоятелността, а не се изисква за установяване на вземането му да е проведен иск по чл. 694 ТЗ?; 3. Недопустимо ли е спиране на предявени искове по чл. 649, ал. 1 ТЗ на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въз основа на иск, заведен по чл. 694 ТЗ, тъй като исковете по чл. 649 ТЗ, съгласно правилото в чл. 649, ал. 5, изр. 2 ТЗ, ползват всички кредитори в производството по несъстоятелността, тоест от решението по тези искове ще се ползва всяка една от двете страни, било то ищец или ответник по предявения иск по чл. 694? Тоест не е налице и не може да има субективен и обективен идентитет между иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД и исковете по чл. 694 ТЗ.“ Поддържа, че по първи въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно със задължителните указания по т. 2 Тълкувателно решение №2 от 9.07.2019 г. по тълк. д. №2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и с дадените разрешения в определение №80 от 10.02.2016 г. по ч. т. д. №3171/2015 г. на ВКС, I т. о. и определение №118 от 12.03.2020 г. по ч. гр. д. №668/2020 г. на ВКС, III г. о. По отношение на останалите два въпроса касаторът сочи, че не е налице относима съдебна практика, поради което същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.