като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, поставеният въпрос, следва да бъде възприет като частично релевантен по отношение на частта му относима към момента на преценка на еквивалентността на престациите по иск по чл. 646, ал. 1, т. 4 ТЗ /отм./. Частта на въпроса, касаеща начина на определяне тази еквивалентност не е релевантна и не обосновава извод за валидно въведено общо основание. С оглед изложената дефинитивност на правният въпрос, той би бил релевантен и в тази част дотолкова, доколкото е разглеждан от въззивният съд, респективно дотолкова доколкото е въведено в процеса правозащитно възражение от настоящият касатор-ответник по спора, по основателността на иска, свързано с това, че пазарната стойност на имотите е по-ниска от данъчната оценка, от което да бъде изведена неоснователност на исковете, поради липса на твърдяната и установена от синдика чрез данъчните им оценки, нееквивалентност на престациите. Такова възражение, обаче не е въвеждано в процеса. С оплакване в този смисъл не е бил сезиран и въззивният съд, тъй като и във въззивната жалба само е отбелязано, че следва да бъде установявана и пазарната стойност на имотите, без да се обвърже това твърдение с доводи свързани с основателността на иска. Нещо повече във същата жалба, настоящият касатор е поддържал, че сумите вписани в нотариалният акт от 16.09.2002г. съставляват разлика между продажната цена и сума дадена на несъстоятелният длъжник по твърдян от страната договор за временна финансова помощ, поддържала е и наличие на хипотеза по чл. 646, ал. 3 ТЗ /отм./. Освен това и единственото й доказателствено искане за издаване на удостоверения направено пред въззивният съд е било изцяло уважено с протоколно определение от 05.02.2016г. Доколкото ищецът е доказал претенцията с удостоверяване на балансовата стойност на имотите и данъчната им оценка, то опровергаването на тези доказателства е било в тежест на страната, която следва да въведе твърдение за еквивалентност на престациите, поради по-ниската пазарна стойност на имотите, респективно да го докаже, каквото касаторът не е въвеждал, не е твърдял и съответно не е доказвал, поради което и въззивният съд не го е обсъждал, нито като материалноправен довод, нито като довод за допуснато процесуално нарушение, в какъвто смисъл и тази част от въпроса би добила релевантност по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.