е относим към допустимостта на иска. Доколкото ВКС следи служебно за наличие на вероятна недопустимост на иска, този въпрос следва да бъде разгледан в настоящата селективна фаза на касационното производство. Съставът на ВКС намира, че твърдяната от касатора евентуална недопустимост на иска не е налице, като искът по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ е предявен в едногодишния преклузивен срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, който тече от обявяване на решението по чл. 632, ал. 2 ТЗ в търговския регистър, след постановяване на решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, в каквато насока е и изцяло безпротиворечивата съдебна практика на съдилищата от всички инстанции /в случая не се разглежда хипотеза на чл. 632, ал. 5, вр. ал. 2 ТЗ/. Не може да бъде споделено даденото от касатора тълкуване, че под обявяване на решението по чл. 632, ал. 2, вр. ал. 1 ТЗ се разбират едновременно две неща – както обявяване на решението за възобновяване на производството в регистъра на съда по чл. 235, ал. 5 ГПК, така и в публичната книга по чл. 634в, ал. 1 ТЗ, тъй като това означава да се приеме, че началото на преклузивния срок е свързано с два различни момента, осъществяващи се последователно и в различно време, което е недопустимо. Следва да бъде споделен и довода на въззивната инстанция относно разликата в използваната в чл. 634в, ал. 1 ТЗ терминология – вписване, а не „обявяване, както и съображенията за преследваната от законодателя цел с обвързване на началото на срока за отменителните искове с обявяването на решението по чл. 632, ал. 2 ТЗ в търговския регистър – даване на публичност за кредиторите, които, наред със синдика, са активно легитимирани лица по тези искове. С оглед изложеното, не е налице твърдяното от касатора „неточно тълкуване от съдилищата на разпоредбата на чл. 649, ал. 1 ТЗ в частта относно началния момент на течението на преклузивния едногодишен срок, поради което не намира проявление наведеният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.