от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На тази плоскост в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираните от касаторката М. Д. З. в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й материалноправни въпроси с поредни номера 1, 3,4, 5 и 6 имат изцяло хипотетичен характер и не са били включени в предмета на спора по делото. Напротив, произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение е единствено по материалноправния въпрос с пор. №2, който е бил разрешен положително. Не се констатира това негово разрешаване да се явява в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №77/14.VІІІ.2015 г. на І-во т. о. на ВКС по т. д. №1156/2014 г., понеже последното е било по релевантен материалноправен въпрос, който не е идентичен с въпроса под №2, формулиран в изложението на настоящата касаторка: за валидността на запис на заповед, при условие, че падежът в него е уговорен неясно и по начин, който буди съмнение и дава основание за различно тълкуване волята на издателя, т. е. уговорен е по начин, различен от предвидените в чл. 486, ал. 1 ТЗ?” Докато с атакуваното в случая решение №306/18Х.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по т. д. №454/2016 г. е било прието, че падежът на менителничния ефект е определен в стриктно съответствие с т. 4 на цитирания законов текст.