със следното съдържание: „Основният въпрос, който считам че е обуславящ изхода на спора, е относно задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК“. Същите поддържат, че съдът не е обсъдил наличието или липсата на съпричиняване, като от решението не се разбирало, дали съдът приема, че пострадалият е провокирал животното или не, дали е предприел и осъществил правилно и пълно лечение след инцидента. Поставеният въпрос няма правно значение за селектиране на касационната жалба. По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът се произнася при сезиране от съответната страна, но в случая възражение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е било въведено от ответниците в първоинстанционното производство. Тези констатации следват от данните, съдържащи се в делото - отговора на исковата молба, доклада по чл. 140 ГПК, по който не са направени възражения от ответниците и техните процесуални представители. Освен това от изложението на решаващите мотиви, отразено накратко по - горе е видно, че пред окръжния съд висящността на спора е било очертана от подадената само от ищеца жалба, по която правните въпроси не са засягали съпричиняването на вредоносния резултат. При тези обстоятелства се налага извод за ирелевантност на цитирания въпрос, произтичаща от несъобразяване на касаторите с предмета на обжалване и правните разрешения на въззивната инстанция, обусловили изхода на делото. Следователно не е налице общо основание, като липсата му е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните предпоставки – решение по гр. дело №850/2011 г. на състав на ІV г. о. / в този смисъл са разясненията в т. 1 ТР №1 от 19.02.2010 г. по т. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.