от съществено значение за решаването на делото. Сочи се, че незаконосъобразно съдилищата приели въз основа на показания на свидетел, че между наследодателя на касаторите и неговия съсобственик от една страна, и ответното дружество от друга, имало сключен договор за заем за послужване, който бил валиден, тъй като съгласно чл. 293, ал. 1 ТЗ за действителността на търговската сделка е необходима писмена форма, която се смята за спазена, ако изявлението е записано по технически начин, даващ възможност да бъде възпроизведено (ал. 4). Тъй като копието от протокол от общото събрание на съдружниците от 25.09.2002 г. е изключено като доказателство, и това е единственият писмен документ, който би могъл да замести писмената форма, неправилно е прието от съда, че ползването на процесния имот се извършва въз основа на валиден договор за заем за послужване. При тези твърдения се поддържа, че липсата на писмен договор прави незаконосъобразен извода на съда за наличие на валиден договор. Заявява се, че не е ясно разграничена волята на всеки от съдружниците и в кой момент в какво качество действат – прието е от съда, че волята като физически лица за всеки от съдружниците е заявена и като заемодатели и като заематели, поради което неправилно се приемало от съда, че изявлението на касаторите като наследници на един от съдружниците неправилно се отправяло до физическите лица – другият съдружник и съпругата му, а не срещу дружеството. Същевременно се твърди, че пред първата инстанция въпросът за нищожността на волеизявлението на касаторите поради отсъствие на законоустановената форма не бил повдиган от страните, нито били събирани доказателства в тази насока, като страната не можела да се позовава на нищожността, ако от поведението й не можело да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, а пък съдът не можел да се произнася по нищожността служебно, без този въпрос да бъде повдигнат от страните по спора, въз основа на което се изтъква, че ответникът е получил волеизявлението на касаторите при срещата пред нотариус, не е оспорил неговата действителност в хода на процеса, поради което изводът, че не е налице волеизявление на касаторите, получено от ответника – единствен управител на дружеството, за прекратяване на ползването на процесния имот, е посочен като незаконосъобразен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се посочват изводи на въззивния съд, които според касаторите противоречат на практиката на ВКС, но се поддържа, и че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и се иска допускането на касационното обжалване по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.