за изменение на началната дата на неплатежоспособност без да е бил сезиран с такова искане с въззивната жалба, в която не била инкорпорирана алтернативна молба за определяне на друга начална дата. Страната подробно е изложила разбирането си в тази връзка, като е цитирала практика на ВКС, съдържаща мотиви относно пределите на правомощията на съда при приложение на служебното начало в процеса. По този начин е обоснован и довода, че решението в тази част е недопустимо като постановено по въпрос, с който въззивният съд не е бил сезиран. Касаторът е поставил и три въпроса, по които е заявил, че съдът се произнесъл неправилно, а именно: 1/ „ Когато се обжалва решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ, за да измени въззивният съд началната дата на неплатежоспособността, следва ли жалбоподателя да формулира в жалбата си освен искане за отмяна на първоинстанционното решение и конкретно алтернативно искане за частична отмяна на обжалвания съдебен акт в частта му, относно началната дата на неплатежоспособността, ако обжалвания акт бъде потвърден от въззивния съд в останалата му част „2/ „ Ако в изложението на възивната жалба срещу решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ са наведени доводи за неправилност на определената от съда начална дата на неплатежоспособност, без да е посочено в какво се състои искането до съда и определяне на нова начална дата …задължен ли е въззивния съд да приложи чл. 262, ал. 1, вр. чл. 260, т. 4 ГПК”. и 3/ „ Може ли въззивният съд да измени определената от окръжния съд начална дата на неплатежоспособността, която е определена при условията на чл. 161 ГПК, без да бъдат събрани допуснатите от окръжния съд доказателства, за които длъжникът е създал пречки за събирането им и без изслушване на комплексна съдебно –икономическа експертиза за актуалното икономическо състояние на длъжника …”Страната по първият въпрос е изложила разбирането си за неправилност на съдебния акт в частта му, с която е определена началната дата на неплатежоспособност. Посочила е, че е налице хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изброила е задължителна практика на ВКС, която е обобщила като съдържаща разрешение за това, че предмета на спора се определя и от петитума на молбата, а при липса на петитум, произнасянето е недопустимо. И по вторият въпрос е поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са изброени решения на ВКС, от които са цитирани части. Третият поставен въпрос е поддържан в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснован освен с разбирането на касатора по него и с лаконичното твърдение, че липсвала съдебна практика като цитираната такава от касатора само се „ докосвала до тази проблематика. Други доводи не са развити.