1. Длъжен ли е съдът да спре разглеждане на делото при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК при наличие на субективен и липса на обективен идентитет между две дела, от решенията на които страните ще бъдат обвързани със сила на пресъдено нещо, по отношение на признати или отречени права или факти, релевантни за спорно материално право?; 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си и с оглед преценка на конкретната фактическа обстановка да извърши самостоятелна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства и да ги обсъди самостоятелно и в тяхната цялост?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви за това?; 4. Каква е възможността търговско дружество да оспори достоверността на датата на документ, съставен от негово име, евентуално – кои са приложимите процесуални правила и как се разпределя доказателствената тежест в този случай?; 5. Изпълнението на специалната процедура по смяна на доставчик по смисъла на чл. 180 ЗЕ предпоставка ли е за настъпване на ефекта на прекратяване на договор за продажба на природен газ, сключен при действието на специален закон?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да отстрани пороците, свързани с доклада по делото, включително и даване на указания, поради липсата на окончателен доклад, при изрично направено оплакване във въззивната жалба с цел точното установяване на фактите и прилагането на правото?. Въпроси 1,2,3 и 6 касаторът обвързва с твърдения, че съдът е постановил решението си, процедирайки в отклонение от задължителна практика на ВКС – ТР №39-1/05.03.1954г. на ОСГК на ВС /по първия/, ППВС №1/1953г и ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС – т. 19/по втория/, ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /по третия и шестия въпроси/. С въпроси 4 и 5 се релевира предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която касаторът обосновава с липсата на установена съдебна практика. В допълнение се прави искане за допускане на касационно обжалване при хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като се твърди очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения, че при изключена от законодателя пазарна конкуренция в дейностите по производство, пренос, разпределение, обществена доставка и съхранение на природен газ, съдът на практика е допуснал неправилно, че друг, освен лицензиантът-ищец, може на територията на Община Русе да доставя, разпределя и снабдява с природен газ крайни клиенти като „М-газ“ЕООД, което е невъзможно.