дали фиктивното плащане на договорената цена доказва абсолютна симулация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД или относителна недействителност по чл. 40 ЗЗД. Поддържа, че в случая са осъществени както обективният, така и субективният елемент от хипотезата на чл. 40 ЗЗД, тъй като е налице безспорно увреждане на интересите на представляваното дружество продавач към момента на сключване на сделките, предвид липсата на реално плащане на договорената цена, а за увреждането са били наясно както представляващият и управляващият дружеството съдружник Л., така и купувачът съдружникът С. в лично качество, като е налице споразумяване между тях за увреждане на дружеството чрез продажбата на имоти на дружеството при фиктивно, а не реално плащане на договорената цена. Релевирани са доводи, че обжалваното решение е в постановено в противоречие с т. 3 на ТР №5/2014г. по т. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС относно фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил установените факти в аспекта на хипотезата на чл. 40 ЗЗД, а пространно е разсъждавал по въпроса, че управителят е действал в изпълнение на решенията на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ и за тяхната задължителност, което според касатора отново е в противоречие с ТР №5/2014г. по т. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Като се позовава на ТР №3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, касаторът поддържа, че решенията на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ имат значение единствено в отношенията между дружеството и управителя, но нямат никакво правно значение за иска по чл. 40 ЗЗД. На следващо място, касаторът оспорва изводите, че, след като протоколите на ОС са представени пред нотариуса, от това следва извод, че те не са антидатирани и купувачът не е действал недобросъвестно, доколкото е знаел, че дружеството е определило цената. В тази връзка касаторът поддържа, че изготвянето и подписването на протоколите на ОС към онзи момент е от управляващия дружеството и свързани с него лица и е извършено само и единствено, за да бъде спазена процедурата по изповядване на сделката, като протоколите нямат материална и формална доказателствена сила. Според касатора е останал спорен и въпросът допустимо ли е доказване на абсолютна симулация при безспорна липса на контр-летр или на „начало на писмено доказателство“. Според касатора е прието неправилно, че по делото не е представено „начало на писмено доказателство“. Счита, че такъв характер имат представените с отговора на ИМ платежни банкови документи във връзка с плащането на цената и представените пред въззивния съд от синдика платежни нареждания, представените от ответниците с отговора на ИМ протоколи на ОС на дружеството, както и представените от ответниците по делото предложение от дружеството до другия съсобственик по чл. 33, ал. 1 ЗС и декларация от управителя на дружеството- съсобственик за отказ да закупи продаваните съсобствени идеални части, без в него да е посочена предложената цена. Наред с това, касаторът счита, че въззивният съд е приел погрешно, че в случая не е налице изключението на чл. 164, ал. 2 ГПК, поради което са недопустими свидетелски показания. В тази връзка поддържа, че дружеството не е страна по сделката от 2012г., а е трето лице, поради което не е ограничен от забраната по чл. 164 ГПК. Според касатора, ако въззивният съд беше взел предвид показанията на допуснатите и разпитани свидетели при постановяване на решението, би допълнил необходимата според него съвкупност от доказателства за доказване на симулацията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поради всичко изложено, касаторът моли за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира за присъждане на разноски за всички инстанции.