„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за преценка основанията за изключване на съдружника, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи в отговора на въззивната жалба?“ Поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката в решение №******г. по т. д.№2687/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №234/17.11.2016г. по гр. д.№1856/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение №458/16.12.2015г. по гр. д.№3484/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №18/09.03.2018г. по т. д.№1512/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. и други. Касаторът поставя като значими за изхода на делото и следните материалноправни въпроси: 2.1. Какви са критериите за определяне действията и поведението на съдружника като действие против интересите на дружеството? Представляват ли умишленото иницииране от предупреден за изключването съдружник на данъчни и прокурорски проверки и съдебни производства, както и последващото информиране на основен контрагент на търговско дружество от страна на същия съдружник, че срещу дружеството са висящи такива производства, действия против интересите на дружеството, изразяващи се в увреждане на неговия престиж, добро име, репутация и застрашаващи стопанската му дейност? 2.2. Представлява ли подаването от предупреден за изключване съдружник на невярна информация до съконтрагенти на дружеството, че последното е с влошено финансово състояние, действие против интересите на дружеството, изразяващи се в уронване на неговия престиж, добро име, репутация и застрашаващи стопанската му дейност? 3.3 Когато съдружник е обвинен в извършване на повече от едно нарушения, представляващи основания за изключването му съгласно чл. 126, ал. 3 ТЗ, достатъчно ли е доказването на едно от тях, за да бъде съдружникът законосъобразно изключен от дружеството? Относно първата част на въпрос 2.1 касаторът твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие с практиката в решение №171/14.03.2012г. по т. д. №860/2010г. на ВКС, II т. о. и решение №35/28.03.2005г. по т. д.№430/2004г. на ВКС, ІІ т. о.; за втората част на въпрос 2.1 и за въпроси 2.2 и 2.3 поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона / разпоредбата на чл. 126, ал. 3, т. 3 ТЗ/ и за развитието на правото, тъй като по тях липсва трайно установена съдебна практика. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.