се е свързва с оценката на процесната декларация като обратен документ, достатъчен да установи симулативност. Дали за издателя ще настъпят или няма да настъпят вредни последици е неотносимо към въпроса условие, а какво е относимо изявено, се преценява въз основа на конкретното съдържание на документа. Отговор на правен въпрос, свързан с ограничението на обратното писмо като достатъчно в доказателствен аспект за разлика от други документи, няма да доведе до друг решаващ извод, тъй като предвид установената фактическа обстановка въззивният съд приема симулацията за разкрита и при двете условности. При решение, в което съдът окачествява доказателство като обратно писмо, но на следващо място комулира и оценка на документа като „непълно обратно писмо” и го подлага на съвкупна преценка с останалите събрани доказателства, за да формира крайния си извод, въпросът коя от двете правни оценки е правилната в случая, не е решаващ за изхода на делото.