1) в случай, че единият от съпрузите е земеделски производител и в това си качество е отглеждал животни, регистрирани в предприятието на земеделския производител, и след прекратяването на брака бившите съпрузи са сключили договор за покупко-продажба на животните, в който има определена цена, но е посочено същата да се заплати с дължими от трето лице на съпруга земеделски производител пари от доставено мляко от същите животни, допустимо ли е да се приеме, че няма договор за покупко-продажба и е ирелевантен въпросът чия е била собствеността върху животните, респ. върху плодовете – суровото мляко, тъй като тези въпроси нямали отношение към предявения иск за изпълнение на поето задължение за заплащане на цена по договор за продажба; и 2) длъжен ли е бил въззивният съд да изложи точни, ясни и убедителни мотиви, поради които приема, че процесният договор, с който е била прехвърлена собствеността на процесните говеда, не е договор за покупко-продажба, а друг договор, за който не са приложими императивните правни норми за договора за продажба. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с решение №37/18.02.2013 г. по гр. д. №463/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а по втория въпрос – в противоречие с ППВС №1/13.07.1953 г. В изложението също така се твърди, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно, като в тази връзка се препраща към оплакванията за нарушение на материалния закон, изложени в касационната жалба.