сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и се позовава на решенията по дела С-231/89, т. 20 и сл., С-84/91, т. 24, С-125/94, т. 17 и др., според които единствено Съдът на Европейския съюз има правото да тълкува актовете от вторичното право на Съюза, каквито са регламентите, а националните юрисдикции имат възможността да поискат от Съда на Европейския съюз да се произнесе със съответно тълкуване. Обосновава наличието на поддържаното основание с твърдението, че като не е съобразил тази задължителна съдебна практика и е навлязъл в тълкуване на понятието „местопребиваване по смисъла на Регламент №4/2009 и на понятието „място на пребиваване на кредитора по смисъла на Хагския протокол от 2007 г., вместо да отправи преюдициално запитване и в резултат на разсъжденията си е включил в понятието по чл. 3 от същия протокол и мястото на пребиваване на длъжника, съдът е пренебрегнал обвързващата сила на посочените актове на С.. Поддържа също, че съдът не се е съобразил и с тълкуването на понятието "обичайно местопребиваване, използвано в чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, което С. дава в решенията по дело С-523/07 и С-479/2010 РРУ С.. По третия въпрос - относно съотношението между чл. 3 и чл. 5 от Хагския протокол за приложимото право към задълженията за издръжка от 23.11.2007 г. според кассатора все още не е налице конкретна практика на С., поради което отправя искане за формулиране на съответно преюдициално запитване, като счита, че отговорът на този правен въпрос е от основно значение за точното прилагане на закона (в случая на норма от правото на ЕС), както и за развитието на правото - основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. По четвъртия въпрос според касатора е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, защото относно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка е формирана трайно установена практика на ВКС, на която обжалваният акт противоречии. Позовава се на решение №72/25.06.2018 г. по гр. д. N9 1934/2017 г., IV г. о. на ВКС, решение №244 от 04.01.2016 г. по гр. д. №4363/2015 г., I г. о. на ВКС, решение №20 ОТ 09.02.2017 г. по гр. д. №2885/2016 г., IV г. о. на ВКС, решение №244 от 04.01.2016 г. по гр. д. №4363/2015 г., I г. о. на ВКС, решение №12 от 16.02.2016 г. по гр. д. №2184/2015 г., III г. о. на ВКС, решение №72 от 13.04.2016 г. по гр. д. №3582/2015 г., III г. о. на ВКС, решение №8 от19.01.2018 г. по т. д. 2435/2016 на ВКС, II т. о., решение №134/2013 г. по т. д.№34/2013 г. на II т. о. на ВКС, решение №75/2020 юни 2016 г. по т. д.№1608/2015 г. на II т. о. на ВКС, решение №94/13.09.2016 г. по т. д.№3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение №161/4.10.2016 г. на ВКС по т. д.№2220/2015 г. на II т. о., решение №202/25.01.2018 г. по т. д.№1826/2016 г. на I т. о. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивната инстанция изобщо не е отговорила на изложените в жалбата доводи както относно компетентността на съда, така и относно приложимото право, както и не е изложила никакви съображения защо приема, че не следва да се приложи специалната норма за съпрузи и бивши съпрузи в чл. 5 Протокола за приложимото право към задълженията за издръжка към Хагската конвенция от 23 ноември 2007 г. за международното събиране на издръжка на деца и на други членове на семейството, което е основният му довод относно приложимото право. По петия въпрос счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй по въпроса за установените обстоятелства, върху които съдът може да основе решението си, е налице трайна практика на ВКС (решение №802 ОТ 23.02.2011 г. по гр. д. №1783/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение №401 от 11.01.2012 г. по гр. д. №327/2011 г., III г. о. на ВКС, решение №265 от 10.09.2012 г. по гр. д. №703/2011 г., IV г. о. на ВКС), не е налице никаква практика относно прилагането на процесуалните норми за събиране на доказателства относно обстоятелствата, релевантни за определяне на компетентността на съда и на приложимото право.