не са правнорелевантни, тъй като не обуславят крайното решение. В случая е без значение за изхода на делото обстоятелството дали на работника или служителя се дължи обезщетение за вреди по чл. 226, ал. 2 КТ, ако той не потърси трудовата си книжка, тъй като установените по делото обстоятелства, обусловили извода на въззивния съд за основателност на иска са други. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, според която, за да е налице основанието на чл. 226, ал. 2 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за имуществени вреди е необходимо той да не е изпълнил задълженията си по чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 3 Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (ДВ, бр. 102 от 1993 г.) да предаде незабавно на работника или служителя трудовата книжка след прекратяването на трудовото правоотношение, в която насока се е позовал и на задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК и сл.. В този аспект и в конкретния случай настоящият състав на ВКС намира също така, че според установената съдебна практика задържането на трудовата книжка не може да се обосновава с неизпълнение на други задължения на работника или служителя - в конкретния случай за дължимост на сумата от 8 533 лв. клиентски вземания, които ищецът е задържал, предвид показанията на св. Й. Ц., главен счетоводител в ответното дружество, депозирани в с. з. на 18.07.2014 г. по гр. д. №274/2014г на Разложкия районен съд, във връзка с което представители на работодателя са търсили ищеца. Следва да се отбележи, че тези задължения на работодателя и на работника или служителя не са насрещни, нито еквивалентни. Между тях липсва такава връзка, която може да обуслови изпълнението на едното в зависимост от изпълнението на другото. В тази връзка, поставените от касатора правни въпроси от 1 до 4 освен че не се явяват от значение за изхода на делото, са формулирани и некоректно, предвид установеното по делото. По повдигнатият от касатора въпрос - следва ли работникът/служителят да докаже, че за него са настъпили вреди, поради неполучаване на трудовата книжка от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение, за да възникне правото му на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ, приетото от въззивния съд, че работодателят дължи обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ в размер на определеното в чл. 226, ал. 3 КТ, без да се доказват вреди от несвоевременното предаване на трудовата книжка, тъй като тяхното настъпване е презумирано от закона, е в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК и сл., а именно – решение №519 от 09.01.2012 г. по гр. д. №1741/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение №73 от 13.03.2014 г. по гр. д. №1372/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и др. Съгласно тази съдебна практика непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно – да реализира трудов доход, поради което законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди. Когато обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход се оспорва от работодателя, то в негова тежест е да установявани, че работникът е реализирал доход и в какъв размер. Съгласно чл. 226, ал. 3, предл. второ-ро КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор до предаване на трудовата книжка, т. е. размерът на обезщетението е нормативно определен. Въпросът - кога следва да се прилага чл. 6, ал. 3 НТКТС/писмена покана за получаване на трудова книжка/ и кога се прилага чл. 8, ал. 1 НТКТС/съхраняване на трудова книжка от работодателя/, с оглед на възникване на отговорността за обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ, в случая не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.