има ли при тези обстоятелства ищецът право да претендира и получи по-висок размер обезщетение - за репариране на действително претърпените от него вреди- който надхвърля този на изплатеното му обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР, съдът е дал положителен отговор. Посочил е, че като заемащ длъжността „надзирател“ Ц. Ц. е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС и за тези служители се прилагат разпоредите за държавна служба на ЗМВР /чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС/; статутът на държавните служители – полицейски органи, се урежда в ЗМВР, на държавните служители по ал. 1, т. 2 – от ЗДСл, а на лицата, работещи по трудово правоотношение – при условията и по реда на КТ и ЗМВР /чл. 142 ЗМВР/. Сравнил е разпоредбите на чл. 238 ЗМВР /съгласно която на служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна/ и чл. 78 ЗДСл /предвиждащ, че за вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на държавен служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначението или друг негов служител има вина за настъпването им, като претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по исков ред/ и е приел, че първата не препятства предявяването на процесната претенция. Отразил е, че чл. 268 ЗМВР регламентира изплащане на еднократно обезщетение в определен размер без да се урежда имуществена отговорност на администрацията за репариране на действително претърпените неимуществени вреди от причинено по време на работа увреждане, но този правен режим не изключва приложението на чл. 78 ЗДСл /по аналогия-доколкото е налице празнина в закона/. Правилото на чл. 238 ЗМВР има за цел да създаде благоприятен режим за служителите, като им гарантира по-опростен и бърз ред за получаване на фиксирано по размер обезщетение за понесени по служба телесни увреждания /без да е необходимо да прибягват до съдебни процедури и свързаните с тях забавения и тежести/, а не да ги лиши от възможността да търсят по съдебен ред обезщетение за вредите, които надхвърлят по размер предвиденото в закона обезщетение. Обратното би означавало служителите със статут по ЗМВР да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо други държавни служители, както и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношения относно правото на обезщетяване на вреди от трудова злополука, без тази разлика да е обоснована-да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства, в това число с оглед изискванията на чл. 14 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ вр. с чл. 1 Протокол 1. При тези обстоятелства е прието, че дължимото обезщетение за търпените от ищеца болки и страдания възлиза на 15000лв. и след приспадане на платената му доброволно сума са му присъдени 6523,20лв.