1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения, доводи и оплаквания по въззивната жалба, в тяхната пълнота, като изложи собствени мотиви по тях, при съблюдаване очертаните с въззивната жалба предели на производството и след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения за доказателствената им стойност; 2/ Може ли въззивният съд да не възпроизведе в мотивите на акта, направените в жалбата доводи или възражения, които са системно и трайно застъпвани във въззивното и в първоинстанционното производство, в логиката на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и 3/ Следва ли при формиране на своите фактически и правни изводи съдът да следва правилата на логиката, а допуснатите от съда грешки при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни и научни правила и дали непроизнасянето на въззивния съд по направените в жалбата възражения за неправилност на приети от първата инстанция фактически положения, водят до грешка при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на правилата на логиката. По първите два въпроса допълнителният критерий е обоснован с доводи, че въззивният съд е процедирал в нарушение на задължителните указания, дадени в Постановления №№1/13.07.1953 г., 7/27.12.1965 г. и 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС и задължителната практика на ВКС – ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК- т. 19, както и на изрично посочена в изложението казуална практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. По третия въпрос се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. 2 на ТР №1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК - т. 12 и решение №50255 от 17.01.2023 г. по гр. д. №649/2022 г. на III г. о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните материалноправни въпроси: 1/ Лицата, заемащи длъжността директор на РЦТХ“, попадат ли в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратят при условията на чл. 19а, ал. 2 от същия закон и 2/ Задължително условие ли е за дефинирането на лицата, заемащи длъжността директор на РЦТХ“ като едноличен изпълнителен орган на държавна институция, делегирането на правомощия по издаването на индивидуални административни актове по чл. 19, ал. 8 ЗАдв или определящи са функциите по подпомагане на дейността на министъра на здравеопазването по осъществяване на националната здравна политика в областта на трансфузионната хематология, а издаването на ИАА по чл. 19, ал. 8 ЗАдв е само правна възможност. И по двата въпроса е изложена обосновка, че по така повдигнатите въпроси липсва съдебна практика на ВКС, в т. ч. постановена по реда на чл. 290 ГПК. На последно място се твърди, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика в резултат на непроизнасяне по нито едно от релевираните във въззивната жалба оплаквания и необсъждане на събраните по делото доказателства.