обуславя решението, но той не е разглеждан в приложената от касатора практика. В зависимост от обсъдените въпроси тя подлежи на разделяне в две групи. В първата попадат съдебните актове, в които се приема, че когато ищецът извежда своето титулярство по субективното право по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ като последица от неспазена от работодателя закрила при уволнение, в тежест на ищеца е да докаже конкретните обстоятелства, които го правят адресат на чл. 333 КТ. Във втората група попадат съдебните актове, в които е обсъждано разпределението на доказателствената тежест и допустимите доказателствени средства при оспорване верността на факт, удостоверен в приет по делото частен свидетелстващ документ, включително според това дали издател на документа е страна по делото или трето за процеса лице. В случая въззивният съд е зачел доказателствената стойност (сила) на представеното удостоверение от КТ „Подкрепа като последица от това, че в писмения отговор на исковата молба ответникът не въвежда твърдения за неговата неавтентичност, за невярно засвидетелстване на факта или за изменени обстоятелства, настъпили след датата на издаване на удостоверението (24.01.2013 г) към релевантната (11.04.2013 г). Следователно по първия въпрос не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, за да обоснове допуска на въззивното решение до касационен контрол. Вторият въпрос е от значение за първата група допълнителни мотиви във въззивното решение. В. съд ги е развил ненужно. Съгласно чл. 344, ал. 3 КТ, констатираното нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ е необходимото и достатъчно основание за отмяна на заповедта за уволнение като незаконна. Следователно по първия въпрос липсва основното основание за допуск на въззивното решение до касационен контрол.