1 “Допустимо ли е получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 ГПК?“ и 2 “Представлява ли доказателство за размера на неплатените възнаграждения отразеното в аналитичната сметка за персонала, на която се основава и съдебно-счетоводната експертиза, при условие, че нито експертизата, нито редовността на счетоводните записвания е оспорена от ищеца?“. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г. г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, сам касаторът сочи, че по първия от поставените въпроси има формирана съдебна практика, която според настъщия съдебен състав не се нуждае от промяна – решение по гр. д.№558/2012г. на ВКС, ІVг. о., което е допуснато по въпроса: „за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ“ и е даден следният отговор, който се споделя от настоящия съдебен състав: “Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане /т. е. съществуването на повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Във връзка с доказването на плащането се поставят още въпросите, когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, изисква ли това съставянето на нарочен документ за удостоверяване на съответните обстоятелства и изключена ли е възможността същите обстоятелства да се доказват с други доказателствени средства? Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелствата, при които е съставен нарочният документ може да се направи обоснован извод, че съдържащото се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т. е. е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т. е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната действителност, т. е. е невярно. При случайния документ намерението на автора да удостовери истинни обстоятелства не се предполага, такова намерение трябва да бъде изведено от съдържанието на документа или от обстоятелствата при които е издаден /напр. едно писмо на син до родителите му, че „са му върнати всички заеми, които той необмислено е дал на приятели” няма значението на разписки, издадени на всеки от длъжниците/. Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание /първото може да бъде установяване със всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол/, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Писмената форма за валидност се отнася за волеизявленията, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат.“. Практиката на ВКС дава разяснения „за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ“, като въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е установяването на получаването на трудовото възнаграждение. Чрез сметка 421 се отчитат вземанията и задълженията към персонала по начислени възнаграждения и други плащания. Аналитичното отчитане към сметка 421 може да се организира включително, като в настоящия случай, чрез разчетно-платежна ведомост, в която се осигурява информация за всички сметни отношения. А ведомостите, както се посочи, са нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане.