1. „Допустимо ли е изплащането на трудовото възнаграждение да се доказва с други доказателствени средства, извън посочените в чл. 270, ал. 3 Кодекса на труда и какви могат да бъдат те по естеството си при положителен отговор?”; 2. „Допустимо ли е доказването на изпълнението на задължението по чл. 128, т. 2 Кодекса на труда с разписки за извършен превод, по които задълженото лице/наредител на превода не е работодателя, нито негов представителен орган? С каква доказателствена стойност се ползват подобни разписки?” и 3. „С каква доказателствена стойност следва да се третират неподписаните от работника, издадени и удостоверяващи неизгодни само за работодателя ведомости за заплати?”. Сочи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №171 от 03.10.2016 г. по гр. д. №1407/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение №141 от 30.11.2010 г. по гр. д. №2715/2008 г. на ВКС, IV г. о., а вторият и третият въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.