„Следва ли допълнително възнаграждение, което е регламентирано във вътрешен акт на работодателя като такова с непостоянен характер да се квалифицира като възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, без наличието на необходимите критерии?“ и „Следва ли това допълнително възнаграждение с непостоянен характер да се включва при изчисляване на брутното трудово възнаграждение за целите на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ?“. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържа, че обжалваният акт е очевидно неправилен, защото, за да приеме, че възнагражденията по клинични пътеки са с постоянен характер, съдът измислил и въвел критерий брой изписани болни“, който не фигурирал в нито един акт на работодателя.