е обуславящ изхода на спора, но не са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №495/03.06.2010 г. по гр. д. №527/2009 г. на ВКС, IV ГО, с която произнасянето на въззивният съд е изцяло съобразено, включително същото е цитирано от съда. Според съдебната практика, която се споделя от настоящия състав на ВКС, правната норма на чл. 327 КТ не поставя изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ. Не е налице противоречие с практиката на ВКС, и не се обосновава и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.