1) относно разпределянето на тежестта на доказване при спор относно пълна отчетническа отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ; и 2) възможно ли е бездействие да бъде увреждащо деяние. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение №56/10.03.2010 г. по гр. д. №540/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и вторият въпрос – в противоречие с т. 1 ППВС №7/30.12.1959 г. Във връзка с оплакванията си за процесуална недопустимост на въззивното решение жалбоподателят-ищец навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна („потенциална) недопустимост на решението. В тази връзка поддържа, че решението било постановено при игнориране на твърденията му в исковата молба и уточненията на същата за умишлено бездействие на ответницата по отношение изпълнение на нейните задължения като отчетник, а именно: „…вследствие на нейни умишлени действия не са били отчетени на дружеството получените парични средства от заплатени застрахователни премии по застрахователни договори, сключени чрез застрахователни посредници“, което умишлено бездействие счита да е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с установените щети, настъпили за него. Поддържа също, че въззивният съд приел, че твърденията на ищеца се изчерпвали само с активно поведение и на тази основа приел: „при така събраните доказателства не се установява каквито и да било умишлени действия от страна на ответника Щ., пряко довели до липсите под формата на неотчетени застрахователни премии или подпомагащи увреждането на ищеца…“. Касаторът излага и съображения, че този решаващ извод на съда не бил просто погрешен, а бил в противоречие с фактическите основания на иска и по този начин водел до „потенциална недопустимост на решението, което според него било постановено на основание, различно от наведеното. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че тя била под формата на необоснованост, изразяваща се в логическо противоречие между установените факти, че ответницата имала преки отчетнически функции и извода, че била „отчетник без такива, а е осъществявала само контрол и надзор върху лица с преки отчетнически функции.